Сара Груън - Вода за слонове

— Ех, приятелю — прошепва той, докато го настанявам на леглото. — И това ако е човек!

— Искаш ли да хапнеш нещо? — питам, опитвайки се да сменя темата.

— Не, не още. Но глътка уиски ще ми дойде добре — тъжно поклаща глава. — Никога не съм чувал, че някоя жена може да бъде толкова коравосърдечна.

— Все още те чувам, нали знаеш? — излайва Уолтър. — Пък и точно ти не си човекът, който може да говори в случая. Кога за последен път си виждал сина си?

Кемъл побледнява.

— А? Не можеш да ми отговориш, нали така? — продължава Уолтър от вътрешността на стаята. — Между това, което си направил ти, и това, което направи майка ми, май няма кой знае колко голяма разлика, нали така?

— Да, има — изкрещява Кемъл. — Има огромна разлика. А ти откъде изобщо знаеш какво съм направил, тъй или иначе?

— Ти спомена за сина си една нощ, когато беше пиян — изричам тихо.

За миг Кемъл само ме гледа. После лицето му се разкривява от болка. Той повдига към челото си вяла, отпусната ръка и се извръща настрани от мен.

— Ау, дявол да го вземе — промърморва тихо. — Ау, дявол да го вземе. Нищо не помня. Дори не подозирах, че знаеш. Трябвало е да ми кажеш.

— Мислех, че си спомняш — отвръщам. — Но и той не ни каза много. Каза само, че си изчезнал.

— Каза само…? — главата на Кемъл рязко се обръща към мен. — Каза само…? Какво означава това, по дяволите? Свързал си се с него, така ли?

Свличам се на пода и отпускам глава на коленете си. Очертава се дълга нощ.

— Какво означава „каза само“? — изкрещява Кемъл. — Зададох ти въпрос!

Въздъхвам.

— Да, наистина се свързахме с него.

— Кога?

— Преди известно време.

Той се взира в мен, тотално изумен.

— Но защо?

— Ще се срещнем в Провидънс. Ще те отведе у дома.

— О, не — Кемъл клати енергично глава. — О, не, никъде няма да ме води.

— Кемъл…

— Откъде, по дяволите, ви е хрумнало да правите подобно нещо? Нямате никакво право?

— Нямахме избор! — виквам, млъквам, затварям очи и се заставям да се успокоя. — Никакъв избор нямахме — повтарям. — Трябваше да предприемем нещо.

— Не мога да се върна! Нямате представа какво се случи. Те не ме искат повече.

Долната му устна започва да трепери и той здраво стисва уста и извръща лице настрани. Миг по-късно раменете му започват да потръпват.

— Ах, дявол да го вземе! — казвам и повишавам глас в посока към отворената врата: — Хей, Уолтър, благодаря! Много ми помогна тази вечер. Наистина го оценявам!

— Върви по дяволите — отвръща той.

Угасявам керосиновата лампа и пропълзявам до конския си чул. Лягам върху бодливата му повърхност, но после отново се надигам и сядам.

— Уолтър! — виквам. — Хей, Уолтър! Ако няма да се връщаш, ще спя на постелката.

Никакъв отговор.

— Чу ли? Казах, че ще спя на постелката.

Изчаквам минута-две и после пропълзявам по пода.

Уолтър и Кемъл прекарват нощта, издавайки звуци, които хората издават, когато се опитват да сдържат сълзите си, а аз я прекарвам, притиснал възглавницата към ушите си, като се опитвам да не ги чувам.

Събужда ме гласът на Марлена:

— Чук-чук. Може ли да вляза?

Очите ми изведнъж се отварят. Влакът е спрял и по някакъв начин съм проспал това спиране, без дори да трепна. Другата причина за стряскането ми е тази, че сънят, от който ме изтръгна гласът й, бе за самата Марлена, и за миг се питам дали все още не сънувам.

— Ехо? Има ли някой тук?

Подпирам се на лакти и поглеждам към Кемъл. Той лежи на леглото съвсем безпомощен, с облещени от страх очи. Вътрешната врата е останала отворена цяла нощ. Мигновено скачам на крака.

— Ъъъ, един момент — втурвам се да я посрещна, като затварям вратата зад себе си.

Тя вече се качва във вагона.

— О, здравей — поглежда към Уолтър, който все още лежи сгушен в ъгъла. — Всъщност търсех точно теб. Това твоето куче ли е?

Главата на Уолтър рязко се извръща.

— Куини!

Марлена се навежда, но преди да успее да остави кучето на пода, Куини се измъква от ръцете й и тупва долу. За миг драска по дъските, а после се хвърля върху Уолтър и започва да ближе лицето му и да върти опашка така въодушевено, че се прекатурва и пада назад.

— О, Куини! Къде беше, ти, лошо, лошо момиче? Така ме уплаши, лошо, лошо момиче такова! — Уолтър й предлага за близане лицето и главата си, а Куини шава и се върти напред-назад от удоволствие.

— Къде я намери? — обръщам се към Марлена.

— Тичаше успоредно с влака, когато потегляхме снощи — отвръща тя, без да сваля поглед от Уолтър и Куини. — Видях я през прозореца и изпратих Оги да я прибере. Той легна по корем на платформата и успя да я сграбчи.