Сара Груън - Вода за слонове

— Излъгах — изтърсвам.

Забучвам вилицата в края на една наденичка и започвам да я режа на парченца, очаквайки отговор.

— Моля? — вдига вежди Август.

— Излъгах. Излъгах! — трясвам с приборите си по масата заедно с парченцето наденица, забодено на вилицата. — Ясно ли е? Никога не бях чувал за „Братя Бензини“, преди да скоча във влака ви. Кой, по дяволите, е чувал за вас? В живота си съм виждал само един цирк — „Братя Ринглинг“. И бяха велики. Велики! Чуваш ли ме?

В палатката се възцарява гробовно мълчание. Оглеждам се ужасен наоколо. Всички ме гледат изумено. Устата на Уолтър е широко отворена. Ушите на Куини са прилепнали към главата й. Някъде в далечината надава рев камила.

Най-после се обръщам към Август. Той също ме гледа. Единият край на мустаците му потръпва. Пъхвам салфетката под ръба на чинията си, чудейки се дали ще се опита да ме докопа през масата.

Очите на Август се разширяват още повече. Стискам пръсти под масата толкова силно, че кокалчетата ми се напрягат. А после Август избухва — избухва в смях. Смее се толкова силно, че лицето му почервенява, той се улавя за корема и напразно се мъчи да си поеме дъх. Киска се и цвили, докато по лицето му потичат сълзи, а устните му започват да треперят от напрежение.

— О, Якоб! — той избърсва бузите си. — О, Якоб. Май съм те подценил. Да, да, определено може да съм те подценил — отново се изкисква и подсмърча, след което попива лице със салфетката си. — О, боже — въздъхва, — о, боже — прочиства гърло и вдига приборите си. Набожда на вилицата си хапка бъркани яйца и отново я поставя върху чинията, защото е завладян от поредния пристъп на смях.

Останалите обядващи се връщат към храната си, но неохотно, както тълпата, която бе гледала, когато аз прогоних онзи мъж от цирка през първия си ден в шоуто. Не мога да не забележа, че когато отново насочват вниманието си към чиниите пред себе си, го правят с някакво ново уважение.

Смъртта на Лусинда става причина за сериозен недостиг в запаса ни от уроди. Оставя празнина, която трябва да бъде запълнена. Всички големи шоута разполагат с дами дебелани, следователно и ние трябва да имаме такава.

Чичо Ал и Август преравят от кора до кора списанията с обяви и при всяко спиране звънят по телефона и пращат телеграми, с които се опитват да намерят наследница на Лусинда, но всички прочути дами дебелани или са доволни от сегашното си положение, или са запознати прекалено добре с репутацията на чичо Ал. След две седмици и десет прехода, чичо Ал е така отчаян, че се доближава до една от зрителките — жена, която се отличава с пищно телосложение. За жалост обаче се отличава и с друго: оказва се, че това е полицейският началник и така чичо Ал се оказва притежател не на дама дебелана, а на великолепно оцветено пурпурно око, както и на безцеремонно нареждане незабавно да напусне града.

Разполагаме с два часа. Артистите незабавно се настаняват във вагоните си, а внезапно разбудените работници се щурат наоколо като мухи без глави. Чичо Ал е останал без дъх. Морав от ярост, той размахва бастуна си и удря хората с него, ако му се стори, че не се движат достатъчно бързо. Палатките се събарят толкова скоростно, че хората остават омотани вътре и тогава тези, които свиват други палатки, трябва да им се притекат на помощ и да ги извадят, преди да са се задушили под брезентите или — което според чичо Ал е далеч по-лошо — да са използвали джобните си ножчета, за да си пробият дупки, през които да дишат.

След като товарните животни са качени на влака, аз се връщам във вагона с животните за представления. Не ми харесва видът на гражданите, струпани по краищата на парцела — немалко от тях са въоръжени. В стомаха ми се загнездва лошо предчувствие.

Все още не мога да видя Уолтър, затова крача напред-назад пред отворената врата и изучавам терена с поглед. Чернокожите мъже отдавна са се скрили във вагона на Летящия ескадрон и далеч не съм убеден, че тълпата няма да се задоволи вместо тях с едно червенокосо джудже.

Час и петдесет и пет минути след като сме получили заповедта за потегляне, лицето му се появява в рамката на вратата.

— Къде, по дяволите, беше? — крясвам му.

— Това той ли е? — дрезгаво пита Кемъл иззад куфарите.

— Да, той. Хайде, качвай се — махвам на Уолтър да се качи във влака. — Онези там ми изглеждат доста неприятни хора.

Той не помръдва. Целият е зачервен и е останал без дъх.

— Къде е Куини? Виждал ли си някъде Куини?

— Не. Защо?