Сара Груън - Вода за слонове

Когато наближава полунощ, аз и Уолтър седим един до друг на леглото и чакаме влакът да потегли. В секундата, в която започне да се движи, ставаме и отместваме куфарите от стената.

Уолтър коленичи, пъхва ръце под мишниците на Кемъл и го повдига да седне, а после измъква от джоба си едно шишенце.

Очите на Кемъл се спират върху него и рязко се преместват на лицето на Уолтър. После се наливат със сълзи.

— Какво е това? — питам веднага.

— А ти какво си мислиш, че е, по дяволите? — отвръща Уолтър. — Алкохол. Истински. От безвредния.

Кемъл посяга с треперещи ръце към бутилката. Без да спира да го придържа, Уолтър развива капачката и поднася шишенцето до устните на стареца.

Минава още една седмица, а Марлена е все така затворена в купето си. Желанието ми да я видя става толкова силно, че започвам да измислям различни начини да надникна през прозореца й, без да ме хванат. За щастие здравият ми разум надделява.

Нощ след нощ лежа на миризливия си конски чул и си спомням последния ни разговор дума по дума, всяка от тях безценна. Отново и отново умът ми се движи по една и съща мъчителна траектория — от изблика на все още изпълнена с неверие радост до убийственото ми сриване. Знам, че Марлена не можеше да направи друго освен да ме прогони, но въпреки това мисълта, че го направи, ме съкрушава, така ме разстройва, че се въртя и се мятам под чула до такава степен, та Уолтър ми казва да престана, защото му преча да заспи.

Напред-назад. Обикновено оставаме по ден във всеки град, макар че в неделя правим двудневен престой. По време на прехода между Бърлингтън и Киокук Уолтър с помощта на щедра доза уиски успява да изтръгне от Кемъл името и последния адрес на сина му, известен на стареца. При следващите няколко спирания Уолтър се упътва към града веднага след закуска и се връща едва когато наближава време за представлението. Когато стигаме Спрингфилд, вече се е свързал със сина.

Отначало той отрича изобщо да познава Кемъл. Уолтър обаче умее да бъде настоятелен. Ден след ден той отива в града, преговаря с помощта на телеграми и до следващия петък синът се съгласява да се срещнем в Провидънс и оттам да поеме грижата за стареца. Това означава, че трябва да продължим играта на криеница още няколко седмици, но все пак е някакво решение, и то далеч по-добро от възможностите, с които разполагаме в настоящия момент.

В Тер Хот неочаквано умира Прекрасната Лусинда. След като чичо Ал се съвзема от яростната си, но краткотрайна скръб от загубата, той организира погребение, подходящо за „нашата обична Лусинда“.

Само час след издаването на смъртния акт, Лусинда е положена в аквариума във фургона на хипопотама и пред нея се впрягат двайсет и четири першерона с пера на начелниците.

Чичо Ал се качва на капрата до кочияша, буквално преливащ от скръб. След миг щраква с пръсти, за да даде знак на погребалната процесия да потегли. Лусинда бавно е пренесена през целия град, следвана от всички участници в „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“, които са достойни да бъдат показани пред света и които вървят пеша в знак на почит. Чичо Ал е неутешим, ридае и подсмърча в червената си кърпичка и само от време на време си позволява да хвърли поглед наоколо, за да прецени дали скоростта, с която се движат опечалените, позволява наоколо да се съберат колкото се може повече зяпачи.

Жените вървят непосредствено след фургона на хипопотама, всички облечени в черно и притиснали към очите си елегантни дантелени кърпички. Аз съм далеч по-назад, заобиколен от ридаещи на глас мъже с лъснали от сълзи лица. Чичо Ал е обещал три долара и бутилка канадско уиски на този, който успее да изобрази най-убедителната картина на скръб и повярвайте ми, никога не сте виждали такова жалеене. Виеха дори и кучетата.

Почти хиляда от местните жители ни следват обратно до цирка. Когато чичо Ал се изправя на капрата, всички утихват.

Той сваля шапката си и я притиска към гърдите, изважда кърпичка и избърсва очите си. Впуска се в сърцераздирателна реч и изглежда толкова отчаян, че едва се овладява да не се просне на земята от мъка. Последните му думи са, че ако зависи от него, той би отменил тазвечерното представление от уважение към Лусинда, но за жалост не може, защото не е във властта му. Той е човек на честта, а на смъртното си легло тя сграбчила ръката му и го накарала да й обещае — не, да се закълне, — че няма да позволи нейният неизбежен край да попречи на нормалния ход на представленията и да разочарова хилядите хора, които очаквали да се насладят на цирка.