Сара Груън - Вода за слонове

— Не — отвръщам.

— В такъв случай ви пожелавам приятен ден — докосва шапката си, стъпва предпазливо върху щайгата и слиза на земята. Изминава пет-шест метра, оставя чантата до краката си и изважда от джоба си носна кърпичка, в която грижливо избърсва ръцете си пръст по пръст. След това вдига чантата, изпъчва се и си тръгва, отнасяйки със себе си последната надежда на Кемъл и джобния часовник на баща ми.

Когато отново се обръщам към вътрешността на вагона, Ърл, Грейди и Бил са коленичили до Кемъл. По лицето на стареца се стичат сълзи.

— Уолтър, трябва да поговорим — изричам, нахълтвайки в стаята. Куини вдига глава, вижда, че съм аз и отново я отпуска върху лапите си.

Уолтър оставя книгата си на пода.

— Защо? Какво става?

— Искам да те помоля за една услуга.

— Е, добре, давай. Каква е тя?

— Един приятел е много болен.

— Онзи с крак от джейк ли?

Пауза.

— Да.

Отивам до постелката си, но съм прекалено развълнуван, за да седна.

— Добре тогава, хайде, изплюй камъчето — нетърпеливо възкликва Уолтър.

— Искам да го доведа тук.

— Какво?

— Иначе ще изхвърчи на червена светлина. Миналата нощ приятелите му са били принудени да го скрият зад купчина брезенти.

Уолтър ми хвърля поглед, изпълнен с ужас.

— Нали се шегуваш?

— Виж, знам, че далеч не беше очарован, когато се появих тук, знам, че е работник, всичко знам, но той е стар, болен е и има нужда от помощ.

— И какво точно предлагаш да направим ние с теб?

— Просто да го държим далеч от очите на Блеки.

— За колко време? Завинаги ли?

Стоварвам се на ръба на постелката си. Уолтър има право, разбира се. Не можем да държим Кемъл скрит завинаги.

— Майната му! — виквам и се удрям с ръка по челото, а после пак и пак.

— Хей, стига! — обажда се Уолтър, сяда на леглото си и затваря книгата си. — Питах те съвсем сериозно. Какво ще правим с него по-нататък?

— Не знам.

— Има ли роднини?

Погледът ми изведнъж се вдига към него.

— Веднъж спомена, че имал син.

— Добре, ето че има за какво да се хванем. Знаеш ли къде живее синът му?

— Не. Доколкото разбрах, не поддържат никаква връзка.

Уолтър се взира в мен и почуква с пръсти по крака си. След половинминутно мълчание изрича:

— Добре, доведи го. Но не позволявай никой да те види, иначе всички ще загазим здравата.

Гледам го с изненада.

— Какво? — пита той и прогонва от челото си една муха.

— Нищо. Не, всъщност искам да кажа благодаря ти. Много ти благодаря.

— Ей, и аз имам сърце — изляга се обратно на леглото си и взема книгата. — Не като някои други, които всички тук познаваме и обичаме.

Двамата с Уолтър си почиваме в паузата между сутрешното и вечерното представление, когато някой тихо похлопва на вратата.

Уолтър скача на крака, преобръщайки дървената щайга, и изругава, докато бърза да хване керосиновата лампа, преди да е паднала на пода. Аз се приближавам до вратата и хвърлям нервен поглед към куфарите, поставени плътно един до друг пред стената в дъното.

Уолтър изправя лампата и ми кимва бързо. Отварям вратата.

— Марлена! — възкликвам и разтварям вратата по-широко, отколкото възнамерявах първоначално.

— Какво правиш? Искам да кажа, добре ли си? Искаш ли да седнеш?

— Не — отговаря тя. Лицето й е само на сантиметри от моето. — Добре съм. Но бих желала да поговоря за малко с теб. Сам ли си?

— Ъъъ, не. Не точно — отвръщам, хвърляйки през рамо поглед към Уолтър, който клати глава и маха с ръце с всички сили.

— Би ли дошъл с мен в купето? — пита Марлена. — Няма да те задържам дълго.

— Да. Разбира се.

Тя се обръща и предпазливо отива до вратата. Забелязвам, че носи пантофки, а не обувки. Сяда на ръба и бавно се смъква надолу. За миг я проследявам с поглед и с облекчение установявам, че когато се движи предпазливо, куцането й не е така очевидно.

Затварям вратата.

— Ох, човече — клати глава Уолтър. — За малко да получа удар. Мътните да го вземат, човече. В какво сме се забъркали?

— Хей, Кемъл — викам, — добре ли си?

— Да — обажда се иззад куфарите приглушен глас. — Мислиш ли, че е видяла нещо?

— Не е. В безопасност си. Засега. Но трябва да бъдем много внимателни.

Заварвам Марлена седнала на луксозния стол с кръстосани крака. Когато влизам, тя се е привела надолу и разтрива свода на ходилото си, но щом ме вижда, престава и се изправя.

— Якоб. Благодаря, че дойде.

— Разбира се, че дойдох — свалям шапката от главата си и неловко я притискам пред гърдите си.