Сара Груън - Вода за слонове

На другия ден, веднага след закуска, аз и Уолтър се подреждаме пред червения фургон за билети заедно с другите. Точно в девет мъжът там извиква името на първия човек — един работник. Мигове по-късно той се отдалечава от фургона с ругатни и се изплюва на земята. Следващият, втори работник, също напуска с накърнено честолюбие.

Хората в редицата започват да се споглеждат и да си шепнат зад шепите.

— О, не! — охка Уолтър.

— Какво става?

— Май чичо Ал отново забавя заплатите. Типично за него.

— Не те разбирам.

— Повечето циркове задържат част от заплатите и ги дават чак след края на сезона. Когато обаче парите на чичо Ал свършат, той задържа целите заплати.

— Дявол да го вземе! — казвам, когато от фургона изфучава трети мъж. Двамата работници — с помрачнели лица и ръчно свити цигари между устните — напускат редицата. — Защо тогава изобщо висим тук?

— Това важи само за работниците — пояснява Уолтър. — На артистите и шефовете винаги им се плаща навреме.

— Аз не съм нито едното, нито другото.

За няколко мига Уолтър спира върху мен изпитателен поглед.

— Не, не си. Всъщност и аз не знам какъв точно си, но човек, който седи на масата на ръководителя на представлението, не е общ работник. Това поне го знам.

— И тъй, често ли се случва да им удържи заплатите?

— Да — отговаря Уолтър, видимо отегчен, и започва да потропва с крак по земята.

— Той издължава ли им се все пак? Изобщо някога?

— Не мисля, че някой е стигал дотам да провери тази възможност. Общото правило е, че ако ти дължи заплата за повече от четири седмици, е по-добре да спреш да се появяваш в деня за заплата.

— Защо? — осведомявам се, щом поредният покрит с мръсотия мъж изхвърчава от фургона с порой проклятия на уста. Още трима от работниците напускат редицата пред нас и се отправят към влака с приведени рамене.

— Защото никой не иска чичо Ал да си помисли, че той представлява финансово задължение. Ако си го помисли за теб, някоя нощ направо изчезваш.

— Какво? Изхвърчаш на червена светлина?

— Дяволски си прав.

— Това не е ли малко прекалено? Искам да кажа, защо просто не им попречи да се качат на влака?

— Защото им дължи пари. Как според теб ще се развият събитията, ако просто ги остави зад нас?

Сега съм втори в редицата точно зад Лоти. Русата й коса блести на слънцето, грижливо навита на къдрици. Мъжът на прозореца на червения фургон й махва да се приближи и двамата си бъбрят известно време, докато той измъква от купчината пред себе си няколко банкноти. Когато й ги подава, тя навлажнява с език показалеца си, преброява ги, сгъва ги и ги пъха в деколтето на роклята си.

— Следващият!

Излизам напред.

— Име? — пита мъжът, без да ме поглежда. Доста е дребен и почти напълно плешив, само с няколко рехави косъмчета отпред и очила с рогови рамки. В този момент е зает да се взира в счетоводната книга пред себе си.

— Якоб Янковски — съобщавам, надниквайки над главата му към вътрешността на фургона. Стените са облицовани с дърво, а таванът е боядисан. В дъното са поставени бюро и един сейф, а до едната стена има мивка. На отсрещната стена е окачена карта на Съединените щати и от нея стърчат карфици, очевидно отбелязващи маршрута ни.

Мъжът прокарва пръст надолу по редовете, спира и после го премества към най-дясната колона.

— Съжалявам — отпраща ме.

— Какво искаш да кажеш с това „съжалявам“?

Той ме поглежда — самото въплъщение на искреността.

— Чичо Ал не иска никой да приключи сезона разорен, затова винаги задържа заплатата за последните четири седмици. Ще си я получиш в края на сезона. Следващият!

— Но на мен ми трябва сега.

Той ме приковава с поглед. Лицето му е неумолимо.

— Ще си я получиш в края на сезона. Следващият!

Докато Уолтър се приближава към отворения прозорец, аз се отдалечавам от него, спирайки само колкото да се изплюя в праха.

Отговорът ме спохожда, докато режа на парчета плодове за орангутана: през ума ми проблесва моментен спомен, изниква един надпис.

„Нямате пари?

Тогава какво имате?

Приемаме всичко!“

Прекосявам напред-назад перона пред вагона най-малко пет пъти, преди най-после да се покатеря вътре и да почукам на вратата на купе номер 3.

— Кой е? — пита отвътре Август.

— Аз съм, Якоб.

Моментна пауза.

— Влизай — чувам най-после.

Отварям вратата и влизам вътре.

Август е застанал пред един от прозорците. Марлена се е настанила в един от луксозните столове и е повдигнала босите си крака на една отоманка.