Сара Груън - Вода за слонове

— Мъжките работи. Не чувствам нищо… там отпред.

Влакът подскача напред бавно и започва да се тресе, докато муфите се затягат.

— Потегляме. Трябва да слезеш сега — Ърл ме потупва по рамото, отива до отворената врата и ми махва да го последвам.

— Този път ще пътувам с вас — обявявам.

— Не можеш.

— Защо не?

— Защото все някой ще чуе, че си се сдушил с работниците и ще те изхвърли или по-вероятно ще изхвърли тях от този влак — отвръща той.

— По дяволите, Ърл, ти не си ли пазач тук? Кажи им да се разкарат.

— Аз съм за главния влак. Този тук е територия на Блеки — обяснява той и започва да ми маха все по-тревожно. — Хайде, слизай!

Поглеждам Кемъл в очите — уплашени, изпълнени с молба.

— Трябва да вървя — казвам. — Ще дойда пак в Дубуки. Ще се оправиш. Ще те заведем на лекар.

— Нямам пари.

— Всичко ще се оправи. Ще намерим начин.

— Тръгвай! — изкрещява Ърл.

Полагам ръка на рамото на стареца.

— Ще измислим нещо. Разбираш ли?

Сълзящите очи на Кемъл просветват за миг.

— Разбираш ли?

Той кимва. Само веднъж.

Надигам се и тръгвам към вратата.

— По дяволите — недоумявам, когато виждам бързо бягащия пейзаж отвън. — Този влак е набрал скорост по-бързо, отколкото си мислех.

— И няма да се забави — Ърл слага ръка на средата на гърба ми и ме блъсва през вратата.

— Какво, по дяволите… — виквам, размахвайки ръце като луд. Удрям се в чакъла и се превъртам настрана. Чувам глухо тупване и зад мен се приземява друго тяло.

— Виждаш ли? — обажда се Ърл, като се изправя и отупва задницата на панталона си. — Нали ти казах, че е зле.

Само го гледам, без да мога да обеля и една дума.

— Какво? — изглежда искрено озадачен.

— Нищо — отговарям, надигам се и отупвам праха и чакъла от дрехите си.

— Хайде, побързай. По-добре се върни в твоя си вагон, преди някой да те е видял тук.

— Просто им кажи, че съм проверявал товарните животни.

— Добре. Да. Предполагам, че точно затова ти си докторът, а не аз, нали така?

Извивам глава, за да го погледна, но лицето му изглежда съвсем чистосърдечно. Предавам се и се упътвам към главния вагон.

— Какво има? — провиква се Ърл зад мен. — Защо клатиш глава, док?

— За какво беше всичко това? — пита Уолтър, когато прекрачвам прага на стаята за козите.

— Нищо — отвръщам.

— Да бе, да. И аз бях тук, поне в началото, и аз чух. Изплюй камъчето, док.

Поколебавам се.

— Става въпрос за един от хората от Летящия ескадрон. Зле е.

— Е, това поне беше ясно от самото начало. Как ти се стори?

— Уплашен. И честно казано, не го виня за това. Искам да го заведа на лекар, но съм гол като пушка, също както и той.

— Е, ти поне няма да си безпаричен задълго. Утре е ден за плащане. Какви са симптомите му?

— Загуба на чувствителност в ръцете и краката и… добре де, и някои други неща.

— Какви неща?

Поглеждам надолу.

— Нали разбираш…

— Ау, да го вземат мътните — Уолтър се надига, за да седне на леглото. — Така си и мислех. Не ти трябва лекар. Има крак от джейк.

— Какво има?

— Крак от джейк. Походката на джейк. Разхлопан крак. Както искаш, така го кажи, всички те означават едно и също.

— Никога не съм чувал за такава болест.

— Някой е направил голяма партида от особено вреден джейк — сложил е в него химикал или нещо такова — и този джейк се е разпространил из цялата страна. Само една бутилка и си свършен.

— Какво означава свършен?

— Парализиран. Симптомите започват да се проявяват до две седмици след изпиването на онази гадост.

Обхваща ме ужас.

— А ти откъде знаеш за това, по дяволите?

Той вдига рамене.

— Пише го във вестниците. Съвсем наскоро са открили какво е, но много хора са били засегнати, може би десетки хиляди. И то най-вече на юг. А ние минахме оттам на път за Канада. Може би точно оттам е купил този джейк.

Правя кратка пауза, преди да задам следващия си въпрос:

— Могат ли да му помогнат?

— Не.

— Съвсем нищо ли не могат да направят?

— Вече ти казах. Свършен е. Но ако държиш да си пръснеш парите само за да го чуеш от някой лекар, твоя воля.

Пред очите ми изригват черни и бели фойерверки и замъгляват погледа ми — блестяща мозайка, която закрива всичко друго. Строполявам се на постелката си.

— Ей, добре ли си? — пита Уолтър. — Ей, приятел, ама ти направо си позеленял. Нали няма да повърнеш?

— Не — отвръщам, докато сърцето ми лудо се блъска в гърдите, а кръвта пулсира в ушите ми. Току-що съм си спомнил за малката бутилка с противна на вид течност, която Кемъл ми предложи през първия ми ден в цирка. — Добре съм. Слава богу!