Сара Груън - Вода за слонове

От злополуката с Марлена са изминали шест дни, а тя все още не е излязла от купето си. Август не идва да се храни в готварницата, така че седя сам на нашата маса под погледите на всички останали. Когато един ден се сблъсквам с него при животните, той е учтив, но ме държи на разстояние.

От своя страна, всеки път, когато прекосяваме някой град, прекарват Роузи във фургона на хипопотама, а после я излагат на показ в менажерията. Тя се е научила да върви след Август от слонския вагон до палатката с менажерията и в замяна на това той е престанал да я смазва от бой. Тя се тътри до него, а слонският остен е забит малко над предния й крак. След като стигнат до менажерията, застава зад въжето и започва щастливо да очарова тълпите и да приема бонбоните, които й хвърлят посетителите. Въпреки че не го е изрекъл на глас, чичо Ал сякаш не възнамерява в скоро време да се опитва да представя друг номер с участието на слон.

Дните изтичат един след друг и тревогата ми за Марлена постоянно нараства. Всеки път когато се приближа до готварницата, се надявам да я зърна вътре. И всеки път когато видя празната маса, сърцето ми се свива.

Наближава краят на още един дълъг ден в поредния проклет град — всички те изглеждат еднакво от перона на железопътната гара — и Летящият ескадрон се готви да потегли. Изтегнат на постелката си, чета „Отело“, а Уолтър лежи на леглото си и чете Уърдсуърт. Куини се е сгушила до него.

Тя вдига глава и изръмжава. И двамата скачаме.

В ъгъла на рамката на вратата се появява голямата плешива глава на Ърл.

— Док! — вика той. — Хей, док!

— Здрасти, Ърл. Какво има?

— Трябва да ми помогнеш.

— Разбира се. За какво? — отвръщам, оставяйки книгата си на пода, и хвърлям поглед към Уолтър, който е притиснал съпротивляващата се Куини до хълбока си. Тя все още не е престанала да ръмжи.

— Кемъл — изрича Ърл приглушено. — Зле му е.

— Къде точно го боли?

— Краката. Изведнъж започнаха да не го слушат, някак се подгъват под него. И на ръцете му им има нещо.

— Да не е пиян?

— Точно сега не, но така или иначе няма голяма разлика.

— По дяволите, Ърл — въздъхвам. — Трябва да иде на лекар.

Челото на Ърл се сбръчква.

— Е, да. Точно затова дойдох.

— Ърл, аз не съм лекар.

— Нали си животински лекар.

— Не е същото.

Поглеждам към Уолтър, който се преструва, че чете.

Ърл примигва с очакване към мен.

— Виж — обаждам се най-после, — ако наистина е зле, нека да поговоря с Август или с чичо Ал и да видя дали не можем да повикаме лекар от Дубуки.

— Те двамата няма да му доведат лекар.

— Защо така смяташ?

Ърл се изправя в целия си ръст, обхванат от оправдано възмущение.

— Мътните да го вземат, ти май наистина нищо не разбираш, а?

— Ако му има нещо сериозно, те положително ще…

— Ще го хвърлят от влака, ето какво ще направят — довършва Ърл вместо мен. — Виж, ако ставаше дума за някое от животните…

Замислям се над думите му само за миг, преди да осъзная, че е прав.

— Добре. Сам ще повикам лекар.

— И как? Имаш ли пари?

— Ъъъ, всъщност не — отвръщам засрамено. — Той има ли?

— Мислиш ли, че ако имаше и пукнат грош, щеше да пие джейк и други гадости? О, хайде, няма ли поне да го погледнеш? Старецът направи и невъзможното, за да ти помогне.

— Знам това, Ърл, знам го — отвръщам припряно. — Но не разбирам какво очакваш от мен да направя.

— Ти си докторът. Просто ела и го виж.

В далечината изпищява свирка.

— Хайде — настоява Ърл. — Това е петминутната свирка. Трябва да побързаме.

Тръгвам след него към вагона, където се помещава голямата шатра. Конете са вече по местата си, а хората от Летящия ескадрон тичат наоколо, вдигат рампи, качват се на влака и затварят вратите.

— Хей, Кемъл — провиква се Ърл през отворената врата, — доведох док.

— Якоб ли? — изграчва глас отвътре.

Скачам във влака. Трябва ми един миг, преди да успея да се ориентирам в тъмнината. Когато очите ми свикват с нея, различавам в ъгъла свитата върху торби с храна фигура на Кемъл. Пресичам разстоянието, което ни дели, и коленича до него.

— Какво има, Кемъл?

— Не знам точно, Якоб. Преди няколко дни се събудих и краката ми бяха безчувствени. Просто не мога да ги накарам да ме слушат.

— Можеш ли да вървиш?

— Малко. Но трябва да си дигам коленете много високо, щото не си чувствам краката — гласът му се превръща в шепот. — Но не е само туй. И друго има.

— Какво друго?

Очите му се разширяват и се изпълват със страх.