Сара Груън - Вода за слонове

— Ще престанеш ли?

— Какво? — пита той и вдига ръце в знак на престорена невинност.

— Не е смешно. Тя е ранена, схващаш ли?

Идиотската му усмивка се стопява.

— О! Слушай, приятел, съжалявам. Не знаех. Ще се оправи ли?

— Не знам. Чакат да дойде лекарят.

— По дяволите. Съжалявам, Якоб. Наистина — обръща се към вратата и си поема дълбоко дъх. — Но не и наполовина толкова, колкото ще съжалява горкият слон.

Не отговарям веднага.

— Тя вече съжалява, Уолтър, можеш да ми вярваш.

Той приковава поглед във вратата.

— О, боже — слага ръце на хълбоците си и оглежда терена. — О, боже. Обзалагам се, че е така.

По време на обяда оставам във вагона с животните, а после и по време на вечерното представление. Боя се, че ако видя Август, ще го убия на място.

Ненавиждам го. О, как го ненавиждам заради жестокостта му. Ненавиждам това, че съм му задължен. Ненавиждам това, че съм влюбен в жена му и по дяволите, почти влюбен в слоницата. И най-много от всичко ненавиждам това, че предавам и двете. Не знам дали слонът е достатъчно умен, за да направи връзката между мен и наказанието си и да се запита защо не направих нищо, за да го предотвратя, но аз съм достатъчно умен и си задавам този въпрос.

— Контузени пети — изтърсва Уолтър, когато се връща. — Хайде, Куини, горе! Горе!

— Какво? — измърморвам. Откакто е излязъл, не съм помръдвал от мястото си.

— Марлена си е контузила петите. Няколко седмици няма да може да играе. Помислих си, че ще те интересува.

— О! Благодаря — отвръщам.

Той сяда на леглото си, вперва поглед в мен и го задържа върху ми доста време.

— И така, какво става между теб и Август?

— Какво искаш да кажеш?

— Приятели ли сте, или какво?

Извивам схванатото си тяло така, че да седна и се облягам на стената.

— Ненавиждам това копеле — заявявам най-после.

— Ха! — изсумтява Уолтър. — Значи все пак си имал малко здрав разум. Тогава защо си с тях през цялото време?

Нищо не отговарям.

— О, извинявай, забравих.

— Разбрал си всичко погрешно — прошепвам и с мъка се надигам.

— Тъй ли?

— Той ми е шеф. Нямам друг избор.

— Напълно вярно. Но не е само това: ходиш там и заради жената и ти го знаеш.

Вдигам глава и му отправям унищожителен поглед.

— Добре, добре — той вдига ръце в знак на примирие, — млъквам. Ти най-добре си знаеш кое как е — обръща се и започва да рови в щайгата си. — Ето — казва и ми запраща едно порнографско списание, което се плъзва по пода и спира до мен. — Не е Марлена, но все пак е по-добре от нищо.

След като той се обръща настрана, вдигам списанието и прелиствам страниците. Но въпреки недвусмислените картинки, не мога да събудя у себе си и капчица интерес към това, което господин Големия шеф на студио прави с кльощавата бъдеща филмова звезда с конското лице.

Примигвам бързо, опитвам се да си спомня къде съм. Костеливата сестра с конската физиономия току-що е изпуснала поднос с храна в другия край на трапезарията и шумът ме е събудил. Не съм усетил как съм задрямал, но напоследък това се случва все по-често. Сякаш се прехвърлям от едно място на друго през времето и пространството. Или най-после съм започнал да оглупявам, или това е начинът, по който съзнанието ми се справя с липсата на каквото и да било предизвикателство към ума ми в днешни дни.

Сестрата се навежда и събира разпиляната храна. Не я харесвам, тя е онази сестра, която постоянно се опитва да ме спре да не ходя сам. Мисля, че просто прекалено й играя по нервите; дори и доктор Рашид признава, че ходенето е полезно, стига да не се преуморявам или да не се заклещя някъде, без да мога да помръдна.

Паркиран съм в коридора точно пред вратата си, но докато дойде семейството ми, остават няколко часа и си мисля, че би ми харесало да погледам през прозореца.

Бих могъл просто да повикам сестрата. Но какво му е веселото на това?

Премествам задника си до ръба на количката и посягам към проходилката си.

Едно, две, три…

Бледото й лице внезапно изниква точно пред мен.

— Мога ли да ви помогна, господин Янковски?

Хе! Почти бях решил, че ще е прекалено лесно.

— Само ще погледам малко през прозореца — преструвам се на изненадан.

— Защо просто не седнете изправен и не ме оставите аз да ви заведа? — пита тя, като поставя и двете си ръце твърдо на облегалките на стола ми.

— О, добре тогава. Да, това е много мило от ваша страна — отвръщам, отпускам се назад в количката си, повдигам крака върху подложката и полагам ръце в скута си.