Сара Груън - Вода за слонове

Август се привежда напред и изревава в ухото на Роузи. Слонът се колебае, вследствие на което Август го удря с остена. Това кара Роузи да полети през задната част на голямата шатра. Марлена се притиска с цялото си тяло към главата й, за да не я събори обръчът, който крепи купола.

Ахвам и хуквам напред, извивайки се около ръба на страничната стена.

Роузи спира на около шест метра по-нататък на пътеката към арената и Марлена претърпява промяна, която може да бъде наречена само невероятна. В един момент тя се намира върху главата на Роузи, легнала върху нея с цяло тяло, а в следващия застава права, усмихва се широко и вдига ръка във въздуха. Гърбът й е извит, а пръстите на краката — в шпиц. Публиката полудява, зрителите се изправят на пейките, ръкопляскат, подсвиркват и хвърлят фъстъци към арената.

Август се изравнява с тях, вдига високо остена и после застива на мястото си. Главата му се извръща, а погледът му пробягва по лицата на зрителите. Косата му пада над челото и той се ухилва, като сваля остена и снема цилиндъра си. После се покланя дълбоко трикратно, всеки път към различен сектор от публиката. Когато отново се обръща към Роузи, лицето му се втвърдява.

Той я убеждава да обиколи цялата арена, като забива остена под раменете и в краката й. Вървят и спират, спират толкова често, че останалите участници в спектакъла са принудени да продължат да играят около тях, разделяйки се на групи като вода около камък.

На публиката това явно й харесва. Всеки път когато Роузи препусне напред, изпревари Август и спре, зрителите избухват в гръмогласен смях. И всеки път когато Август се приближи, почервенял, ядосан, размахвайки остена, ликуват. Най-после, след като е изминала около три четвърти от пътя, Роузи извива грациозно хобота си във въздуха и хуква в галоп към изхода, оставяйки след себе си диря от оглушителни пърдения, докато пердаши към задния изход. Стоя притиснат към пейките точно до входа. Марлена сграбчва здраво оглавника на Роузи и двете се приближават към мен, а аз затаявам дъх. Ако не скочи, Марлена ще се блъсне в обръча на шатрата и ще падне от слона.

На по-малко от метър от изхода тя пуска оглавника и се накланя силно наляво. Роузи изчезва от палатката, а Марлена остава вкопчена в обръча. Тълпата утихва, хората вече не са сигурни, че това е част от представлението.

Марлена виси отпусната, на не повече от три метра от мен. Дишането й е тежко, очите — затворени, а главата — увиснала. В мига, в който се каня да отида при нея и да я сваля, тя отваря очи, отлепя лявата си ръка от обръча и за един дълъг миг грациозно се обръща, така че се озовава очи в очи с тълпата.

Лицето й грейва и тя насочва нагоре пръстите на краката си. Диригентът на оркестъра, който я наблюдава от мястото си, трескаво дава знак на барабаните да започнат да удрят. Марлена започва да се полюшва.

Ритъмът на барабаните се ускорява, докато тя набира скорост. Не след дълго се люлее успоредно на земята. Чудя се колко ли дълго смята да продължава и какво изобщо, по дяволите, възнамерява да прави, когато тя неочаквано пуска обръча. Тялото й се понася във въздуха, свива се на топка и се превърта два пъти напред, разгъва се за едно странично премятане и се приземява сигурно в облак прах. Тя поглежда надолу към краката си, изправя се и вдига и двете си ръце във въздуха. Оркестърът се впуска в победоносна мелодия и тълпата подивява. Секунди по-късно върху пода на арената завалява дъжд от монети.

Веднага щом се обръща, разбирам, че е наранена. Тя изкуцуква през изхода на голямата шатра, а аз се втурвам след нея.

— Марлена… — започвам.

Тя се обръща и се сгромолясва върху ми. Сграбчвам я за кръста, за да я задържа да не падне.

Август се втурва към нас.

— Скъпа! Скъпа моя! Беше неповторима. Неповторима! Никога не съм виждал нещо по-…

Застива на мястото си, когато вижда обвитите ми около нея ръце.

Тя вдига глава и надава жален стон.

Очите на Август и моите се срещат. После се срещат и ръцете ни, под и зад нея, оформяйки столче. Марлена изхлипва и се отпуска на рамото на Август. Обутите й в пантофки крака се промушват под ръцете ни и мускулите й се свиват от болка.

Август притиска устни до косата й.

— Всичко е наред, скъпа. Държа те. Шшшт… Всичко е наред. Държа те.

— Къде ще отидем? В палатката й ли? — питам.

— Там няма къде да я сложим да легне.

— Тогава във влака?

— Много е далеч. Да отидем в палатката на стриптийзьорката.

— При Барбара?