Сара Груън - Вода за слонове

— Przestan! — вика той и избутва хобота настрана. — Nie 28!

Очите ми се разширяват.

— Това шибан проблем ли е за теб? — пита той.

— Не — отвръщам припряно. — Не. И аз съм поляк.

— О! Съжалявам — отново избутва настрана настойчивия хобот, избърсва дясната си ръка на бедрото си и ми я протяга. — Грегор Грабовски — представя се. — Викай ми Грег.

— Якоб Янковски — казвам и разтърсвам ръката му. Той я отдръпва, за да не се разлее кофата.

— Nie! Teraz nie! 29 — отсича той строго, отблъсквайки упорития хобот. — Якоб Янковски, а? Да, Кемъл ми разказа за теб.

— Какво е това, между другото? — питам.

— Джин и джинджифилова бира — отвръща Грег.

— Майтапиш ли се?

— Слоновете обичат алкохол. Виждаш ли? Само го подуши и забрави за зелките. А! — отново отплесва хобота. — Powiedziatem prezstan! Pozniej! 30

— Къде си научил това, по дяволите?

— В последното шоу, в което работих, имаше цяла дузина слонове. Един от тях всяка вечер се преструваше, че го боли коремът, за да му дадат уиски. И тъй, нали ще отидеш да вземеш остена? Тя вероятно сама ще тръгне след нас към цирка, само и само да се добере до джина — нали така, moj malutki paczuszek 31? — но все пак е по-добре остенът да ни е под ръка.

— Разбира се — свалям шапката си и се почесвам по главата. — Август знае ли?

— Какво да знае?

— Че знаеш толкова много за слоновете? Бас ловя, че веднага ще те вземе за…

Ръката на Грег се стрелва нагоре.

— Нее. За нищо на света. Якоб, не искам да те обиждам или нещо такова, но за нищо на света няма да работя за този човек. Забрави. Освен това аз не съм човек за слоновете, просто обичам големите животни. Сега нали ще изтичаш да донесеш този остен?

Когато се връщам заедно с остена, Грег и Роузи вече ги няма. Обръщам се и оглеждам наоколо.

В далечината Грег се е отправил към менажерията. Роузи се тътри на около метър зад него. От време на време той се спира и я оставя да плъзне хобот във ведрото, а после го отдръпва и продължава да върви. Тя подтичва след него като послушно кученце.

Когато Роузи е безопасно настанена в менажерията, се връщам в палатката на Барбара, все още стиснал слонския остен. Пред входа се поколебавам и спирам.

— Ъъъ, Барбара? — питам. — Може ли да вляза?

— Давай — отвръща тя.

Заварвам я сама, седнала на стола си с кръстосани крака.

— Върнаха се във влака да чакат доктора — съобщава ми тя, вдъхвайки дима от цигарата си, — ако за това си дошъл.

Усещам как лицето ми почервенява. Поглеждам към стената. Към тавана. Към краката си.

— Ах, какъв си ми сладичък — гледа ме Барбара и почуква с цигарата по тревата. После я поднася към устните си и вдъхва дълбоко аромата й. — Изчервяваш се.

Дълго се взира в мен, очевидно развеселена.

— Е, тръгвай — отпраща ме най-после и издишва дим с ъгълчето на устата си. — Тръгвай. Изчезвай, преди да съм решила да ти дам още един шанс.

Измъквам се от палатката й и се блъсвам право в Август. Лицето му е мрачно като буреносен облак.

— Как е тя? — питам го.

— Чакаме лекаря. Доведе ли слона?

— В менажерията е — отговарям.

— Добре — отсича той и изтръгва от ръката ми остена.

— Август, чакай! Какво си намислил да правиш?

— Ще й преподам един урок — отвръща той, без да спира.

— Но, Август! — виквам след него. — Чакай! Тя беше добра. Сама се върна. Пък и няма какво да направиш точно сега. Представлението все още продължава!

Той спира така внезапно, че вдига облак прах, зад който краката му съвсем изчезват. Остава съвсем неподвижен, забил поглед надолу в земята.

След дълга пауза най-сетне проговаря:

— Добре. Оркестърът ще заглуши шума.

Гледам го как се отдалечава към менажерията и устата ми се отваря от ужас.

Връщам се при вагона с животните и лягам на постелката си. Мисълта какво ли става в менажерията в същия този момент буквално ме поболява. Още повече ме поболява, че не правя нищо, за да го предотвратя.

След няколко минути се връщат Уолтър и Куини. Той все още е облечен в сценичния си костюм — бяла материя, нашарена с многоцветни точки, която се издува около него, островърха шапка и яка в стила на елизабетинската епоха.

— Какво, по дяволите, беше това? — пита той, застанал толкова близо до мен, че виждам носовете на огромните му червени обувки.

— Кое?

— Онова на представлението. Беше ли част от номера?

— Не — отговарям.

— Каква изненада — подхвърля той. — Каква изненада. Или в този случай, какво щастливо избавление. Тази Марлена била наистина голяма работа. Но ти пък вече си го знаеш, нали така? — изплезва ми език и се привежда, за да ме смушка по рамото.