Сара Груън - Вода за слонове

— Аз го знам и ти го знаеш, но очевидно чичо Ал не — отвръща Клив.

— Защо Ал толкова държи тя да участва в парада? — питам аз.

— Защото цял живот е чакал мига, в който ще може да каже: „А сега чакайте! Идват слоновете!“ — обяснява Клив.

— Дявол да ги вземе тези негови приказки — ядосва се Джо. — Вече няма коне, които да се удържат 26, а ние така или иначе нямаме слонове — имаме слон.

— Защо толкова много иска да изрече тези думи? — осведомявам се.

И тримата се извръщат в синхрон, за да ме изгледат смаяно.

— Уместен въпрос — най-после проговаря Отис, макар да е ясно, че според него страдам от някакво тежко мозъчно увреждане. — Защото това казва Ринглинг. Естествено той наистина има слонове.

Гледам от разстояние, докато Август се опитва да вреди Роузи между парадните фургони. Конете подскачат настрани от нея и танцуват нервно в хамутите си. Кочияшите стискат здраво юздите и крещят предупреждения. Резултатът е вълна от паника, която се предава от животно на животно и не след дълго хората, които водят зебрите и ламите, трябва да се борят с всички сили, за да ги удържат под контрол.

След няколко минути на всеобща бъркотия се приближава чичо Ал, който диво ръкомаха към Роузи и приказва неспирно, почти без да си поема дъх. Когато устата му най-после се затваря, се отваря тази на Август и той също започва да жестикулира към Роузи, размахва остена и в добавка към казаното я удря. Чичо Ал се обръща към антуража си. Двама от мъжете се врътват и хукват през терена.

Не след дълго вагонът на хипопотама спира пред Роузи, теглен от шест изпълнени с нежелание першерони. Август отваря вратата и мушка Роузи с остена, докато тя не влиза вътре.

Не след дълго някой надува калиопа 27и парадът започва.

Завръщат се един час по-късно, следвани от внушителна тълпа. Хората от града се трупат около края на терена и броят им расте, докато новината за пристигането на цирка се разпространява сред все повече и повече местни.

Роузи е докарана точно пред задния край на шатрата за представления, която вече е свързана с менажерията. Август я вкарва вътре и я завежда до мястото й. Едва след като вече е зад въжето си и единият й крак е привързан към кол, отварят менажерията за публика.

Наблюдавам със страхопочитание как към нея се втурват и деца, и възрастни. Тя е животното, което предизвиква най-голям интерес. Огромните й уши се веят напред-назад, докато тя приема сладки и пуканки и даже дъвка от възхитените зрители. Един от мъжете дори е достатъчно смел, за да се наведе през въжето и да запрати кутия карамелизирани пуканки в отворената й уста. Тя го възнаграждава, като смъква шапката му, слага я на главата си и после заема драматична поза, вирнала навития си хобот във въздуха. Тълпата надава рев, а тя спокойно връща на грейналия от задоволство посетител шапката му. Август застава до нея, стиснал в ръка слонския си остен и засиял от щастие като горд баща.

Нещо тук не е наред. Това животно не е глупаво.

Докато последните зрители минават в голямата шатра, а артистите се строяват за спектакъла, чичо Ал дръпва Август настрана. Наблюдавам от другия край на менажерията как устата на Август се отваря първо в шок, после в гняв и накрая в гръмогласно недоволство. Лицето му потъмнява и той размахва шапката си и остена. Чичо Ал продължава да го гледа съвсем невъзмутимо. Най-после вдига ръка, поклаща глава и отминава. Август се взира над него с ужасен вид.

— Какво според теб стана току-що? — обръщам се към Пийт.

— Един господ знае. Но имам чувството, че ще разберем.

Оказва се, че чичо Ал е бил дотолкова възхитен от популярността, която Роузи е набрала в менажерията, че сега настоява тя не само да вземе участие в спектакъла, но също така и да изпълни цял номер непосредствено след началото на представлението. По времето, когато научавам това, облозите в задния край на менажерията вече вървят с пълна сила.

Единствената ми мисъл е Марлена.

Хуквам към мястото, където са се строили артистите и животните за представления, подготвяйки се за своя номер в спектакъла. Роузи е начело на редицата. Марлена се е качила на главата й, облечена в трико с розови пайети, здраво хванала грозната кожена сбруя за глава на Роузи. Август стои до лявото й рамо с мрачно изражение и пръстите му ту стискат, ту отпускат остена.

Оркестърът утихва. Артистите за последен път оправят костюмите си, а укротителите на животни правят последна проверка на подопечните си. И после музиката гръмва.