Сара Груън - Вода за слонове

— Какво? — питам я.

— О, нищо. Нищо — продължава да се смее, но изглежда застрашително близо до сълзите.

— Какво има? — питам отново.

— О — произнася тя, като подсмърква и вдига пръст към ъгълчето на окото си. — Мислех си колко е шантав този проклет живот, това е всичко. Имаш ли кърпичка?

Пребърквам джобовете си и изваждам една. Тя я поема и избърсва челото си, а после потупва с нея и бузите, и брадичката си.

— Ай, на какво съм заприличала. И погледни чорапите ми! — изписква тя и сочи към краката си без обувки. — Ауу, а са копринени! — гласът й звучи пискливо и неестествено.

— Марлена? — прошепвам нежно. — Добре ли си?

Тя притиска свития си юмрук до устата си и надава сподавен стон. Посягам да я уловя за ръката, но тя се извръща настрана. Очаквам да остане с лице към стената, но вместо това тя продължава да се обръща, върти се като изпаднал в транс дервиш. При третото завъртане я хващам за раменете и притискам уста до нейната. Тя се вцепенява, ахва, всмуквайки въздух от устните ми. Миг по-късно омеква и пръстите й се вдигат към лицето ми. После се отскубва, отстъпва заднишком няколко стъпки и впива в мен изумен поглед.

— Якоб — гласът й се пречупва. — О, боже, Якоб.

— Марлена — правя крачка към нея и се спирам закован. — Толкова съжалявам. Не биваше да го правя.

Тя се взира в мен, притиснала ръка към устата си. Очите й приличат на тъмни бездни. Обляга се на стената, нахлузва обувките си и забива поглед в асфалта.

— Марлена, моля те — безпомощно простирам ръце напред.

Тя завързва втората си обувка и побягва, препъвайки се и залитайки, напред по улицата.

— Марлена! — виквам и пробягвам няколко стъпки.

Тя затичва по-бързо и вдига ръка отстрани на лицето си, за да го скрие от погледа ми.

Спирам.

Тя продължава да тича и токчетата й тракат надолу по алеята.

— Марлена! Моля те!

Не свалям поглед от нея, докато не завива зад ъгъла. Ръката й остава долепена до лицето, просто в случай че все още съм достатъчно близо, за да я видя.

Трябват ми няколко часа, преди да успея да намеря цирка.

Минавам покрай стърчащи от вратите крака и табели, обявяващи, че тук или там се раздава безплатно храна. Минавам покрай витрини с надпис „Затворено“ и ми е ясно, че нямат предвид „затворено само за през нощта“. Отминавам табели с надпис „Вход за мъже забранен“ и надписи на вторите етажи, които гласят „Подготовка за класовата борба“. Отминавам една табела в един магазин за зарзават, на която чета:

„Нямате пари?

Тогава какво имате?

Приемаме всичко!“

Отминавам една кутия за вестници и виждам заглавието на първа страница: „Нов удар на хубавото момче Флойд 25: офейква с четири хиляди долара, докато тълпите го аплодират“.

На по-малко от миля от цирка се натъквам на сборище от скитници. В средата на групата гори огън, заобиколен от хора, някои седнали и вперили поглед в пламъците, други налягали върху сгънати дрехи. Минавам достатъчно близо до тях, за да видя лицата им и да забележа, че повечето от тях са млади — по-млади от мен. Има и няколко момичета, а една двойка прави секс. Дори не са си направили труда да се скрият в храстите, само малко са се отдалечили от огъня. Други две от момчетата ги наблюдават разсеяно без капчица интерес. Тези, които спят, са си свалили обувките, но са ги привързали към глезените си.

Един по-възрастен мъж е седнал до огъня. Челюстта му е покрита с нещо, което би могло да бъде и четина, и струпеи, а може би и двете. Бузите му са хлътнали като на човек, който няма зъби. Погледите ни се срещат и остават задълго приковани един в друг. Чудя се защо изразът му е така враждебен, но после си спомням, че нося вечерен костюм. Той обаче няма откъде да знае, че този костюм е единствената разлика помежду ни. Изпитвам някаква дива, нелогична потребност да му го кажа, но я потискам и продължавам по пътя си.

Когато най-после стигам до цирка, спирам и се вглеждам в огромната палатка с менажерията, силуетът й ясно се очертава на нощното небе. Няколко минути по-късно установявам, че стоя пред слона. Виждам го само като тъмна фигура и дори това е възможно едва след като очите ми свикат с мрака. Роузи спи и огромното й тяло е съвсем неподвижно, ако не броим бавното й, спокойно дишане. Искам да я докосна, да усетя с пръста си грубата й топла кожа, но не мога да се заставя да я събудя.

Бобо лежи в един ъгъл на клетката си. Едната ръка е преметната над главата, а другата — отпусната на гърдите му. Чувам как въздъхва дълбоко, а после премлясква с устни и се извърта настрана, без да се събужда. Съвсем по човешки.