Сара Груън - Вода за слонове

Наясно съм, че на това място би трябвало да кажа нещо, да го накарам да се почувства по-добре, но не го правя. В този момент далеч не съм изпълнен с отзивчивост.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че отидох твърде далеч. Напрежението от работата, нали знаеш. Понякога може да подлуди човек — протяга ръка. — И тъй, приятели ли сме пак?

Оставам безучастен още няколко секунди. После поемам ръката му. Нали ми е шеф в края на краищата. След като съм решил да остана, ще бъде върховна глупост да го раздразня така, че да ме уволни.

— Ти си добър човек — изтърсва той, сграбчва твърдо ръката ми и ме потупва по рамото. — Тази вечер ще ви изведа с Марлена някъде навън. Ще ви се реванширам и на двамата. Знам едно страхотно местенце.

— Ами представлението?

— Засега няма смисъл да правим представление. Все още никой не знае, че сме тук. Така става, когато изоставиш предварително обявения си маршрут и хукнеш през цялата проклета страна — въздъхва. — Но чичо Ал си знае най-добре. Очевидно.

— Не знам — опитвам се да се измъкна. — Снощната вечер беше малко… груба.

— Каквато болестта, такова и лекарството, Якоб! Ела в девет — усмихва ми се ведро и се отправя към изхода.

Гледам го как излиза, поразен от току-що озарилото ме прозрение: колко огромно е нежеланието ми да прекарам с него и една минута и колко много ми се ще да прекарам времето си с Марлена.

Вратата на купето се отваря и в рамката й се появява Марлена, неотразима в червен атлаз.

— Какво? — пита тя, свеждайки поглед надолу, за да огледа роклята си. — Има ли й нещо на роклята ми? — извива се, за да види по-добре тялото и краката си.

— Не — прошепвам. — Много си елегантна.

Август, издокаран с бяла вратовръзка, се появява иззад зелената завеса. Хвърля само един поглед към мен и заявява:

— Не можеш да дойдеш в този вид.

— Нямам нищо друго.

— Тогава ще трябва да вземеш назаем от някого. Само че побързай. Таксито ни чака.

Профучаваме през същински лабиринт от паркинги и малки улички, преди внезапно да спрем на един ъгъл в промишлена зона. Август слиза и подава на шофьора навита на руло банкнота.

— Идвайте — нарежда ми той и помага на Марлена да слезе от задната седалка. Слизам и аз.

Озоваваме се в уличка, от двете страни на която се издигат складове, изградени от червени тухли. От едната й страна виждам натрупан до стената боклук, а от другата редица паркирани коли — спортни автомобили, двуместни коли, седани и дори лимузини, до една блестящи, до една чисто нови.

Август спира пред една вдадена навътре дървена врата, похлопва силно и после започва да потропва с крак от нетърпение. Правоъгълната шпионка се отваря, разкривайки око на мъж под една-единствена буйна вежда. В сградата очевидно се вихри някакво празненство, ако се съди по звуците, които долитат иззад мъжа.

— Да?

— Тук сме за шоуто.

— Какво шоу?

— Шоуто на Франки, разбира се — усмихва се Август в отговор.

Шпионката се затваря. Последователно се чуват изщракване и звънтене, следвани от непогрешимия звук от вдигане на резе. И вратата се отваря.

Мъжът бързо ни преценява с поглед, после ни прави знак да влизаме и затръшва вратата. Пресичаме настланото с плочки фоайе, преминаваме покрай един гардероб с униформени служители и изкачваме няколко стъпала, за да се озовем в бална зала с мраморен под. От високия таван се спускат кристални полилеи със сложна украса. На един подиум са се настанили група музиканти, които свирят, а дансингът е претъпкан с танцуващи двойки. Маси и сепарета с формата на буквата П са подредени около него от всички страни. Няколко стъпала по-нагоре и близо до подпорната стена има облицован с дърво стъклен шкаф, обслужван от сервитьори и съдържащ стотици бутилки, подредени на рафтовете пред едно опушено огледало.

Аз и Марлена се настаняваме в едно от покритите с кожа сепарета, докато Август донесе напитките. Марлена гледа групата. Краката й са кръстосани, а стъпалото й отново тупа по пода в такт с музиката.

На масата пред мен се тръшва една чаша. Миг по-късно Август се друсва до Марлена. Изучавам чашата и откривам, че съдържа ледени блокчета и скоч.

— Добре ли си? — пита тя.

— Добре — отвръщам.

— Малко си позеленял — продължава.

— Нашият Якоб е малко нещо махмурлия — намесва се Август. — Опитваме се да го оправим с алкохол.

— Е, тогава се постарайте да ме осведомите, ако трябва да изчезна за малко — казва Марлена с колебание в гласа и отново се извръща към групата.