Сара Груън - Вода за слонове

— Защо?

Август си поема дълбоко въздух и стисва остена така силно, че кокалчетата му побеляват.

— Защото аз така казвам. Това достатъчно ли е? — процежда той през стиснати зъби.

Естествено минавам зад менажерията, за да разбера какво е това, което Марлена не бива да вижда. Свивам зад ъгъла точно когато Пийт срязва гърлото на един изнемощял сив кон. Конят надава ужасено цвилене, а фонтанът кръв от зейналата дупка във врата му достига височина два метра.

— Исусе Христе! — виквам, отстъпвайки назад.

Сърцето на коня започва да бие по-бавно и струите намаляват. Най-после животното рухва на колене и пада напред. Предните му копита разорават земята, преди най-сетне да застине с широко отворени очи. От врата му се стича море от тъмна кръв.

Пийт поглежда нагоре към мен, все още наведен над потръпващото животно.

Изнемощял дорест кон, обезумял от ужас, е привързан към един кол до него. Ноздрите му са издути, разкривайки червената си вътрешност, а муцуната му е издигната високо във въздуха. Въжето, с което е завързан, е опънато толкова здраво, че сякаш всеки момент ще се скъса. Пийт прекрачва през мъртвия кон, сграбчва въжето близо до главата на дорестия и му прерязва гърлото. Още фонтани кръв, още предсмъртни мъки, още едно паднало тяло.

Пийт се изправя и отпуска ръце до бедрата си. Ръкавите му са навити високо над лактите, а пръстите му все още стискат окървавения нож. Не откъсва поглед от коня до самия миг на смъртта му и после вдига лице към мен.

Избърсва носа си, изплюва се на земята и се връща към задачата си.

— Марлена? Там ли си? — провиквам се и хлопам по вратата на купето им.

— Якоб? — обажда се отвътре тих глас.

— Да.

— Влез.

Заварвам я изправена до един от отворените прозорци да гледа напред към влака. Докато влизам, обръща глава. Очите й са разширени, а в лицето й не е останала нито капка кръв.

— О, Якоб… — гласът й трепери.

— Какво? Какво има? — питам, пресичайки купето.

Тя притиска ръка към устата си и отново се извръща към прозореца.

Август и Роузи се придвижват с гръм и трясък към началото на влака. Напредването им е изпълнено с болка и всички навън са се спрели да гледат.

Август я удря отзад и Роузи прави няколко забързани стъпки. Когато той я настига, я удря отново, този път достатъчно силно, та тя да надигне хобот, да ревне и да хукне настрана. Август изригва серия от проклятия, втурва се след нея, размахал остена, и забива острия край в рамото й. Роузи изскимтява и този път не се помръдва дори на сантиметър. Дори отдалеч виждаме, че трепери.

Марлена сподавя едно ридание. Инстинктивно посягам към ръката й и когато я намирам, тя стисва пръстите ми така здраво, че изпитвам болка.

След още няколко удара Роузи забелязва слонския вагон отпред пред влака, вдига хобот, надава рев и се впуска в оглушителен бяг. Август се изгубва в облака прах зад нея, а паникьосаните работници се втурват да се отстранят от пътя й. Тя се качва във вагона с явно облекчение.

Прахта се сляга и Август отново се появява, крещи и маха с ръце. Диамантения Джо и Отис се отправят към вагона бавно, тежко, като че ли не се е случило нищо особено, и се захващат да го затворят.

Кинко прекарва първите няколко часа от пътуването до Чикаго в това да примамва с парченца телешка пастърма Куини, очевидно възстановена от диарията, да върви на задните си крака.

— Горе! Горе, Куини, горе! Браво, момиче! Добро момиче!

Лежа на постелката си, свит на кълбо, с лице към стената. Физическото ми състояние е също толкова лошо, колкото и умственото, а това значи нещо. Главата ми е препълнена с видения, разбъркани като топка от жица: родителите ми живи, докато ме оставят в „Корнел“; родителите ми мъртви с онези плочки в зелено и бяло на пода под тях; Марлена, която танцува с мен в менажерията; Марлена тази сутрин, бореща се със сълзите си до прозореца; Роузи и нейния любопитен, душещ хобот; Роузи, висока три метра и солидна като скала, скимтяща под ударите на Август; Август, танцуващ върху покрива на движещ се влак; Август, размахващ слонски остен; Барбара, люлееща онези свои пъпеши на сцената; Барбара и Нел и опитните им грижи за мен.

Споменът за последната нощ ме пронизва със силата на унищожителна топка. Стисвам очи, опитвам се да изпразня съзнанието си от всякакви мисли, но не се получава. Колкото по-болезнен е споменът, толкова по-упорит е в присъствието си.

Най-после въодушевеното джафкане на Куини утихва. След няколко секунди пружините на леглото на Кинко изскърцват. И се възцарява тишина. Той ме наблюдава, усещам го. Обръщам се на другата страна, за да го погледна в лицето.