Сара Груън - Вода за слонове

Той е на ръба на леглото си, кръстосал босите си крака. Червената му коса е разбъркана. Куини се покатерва в скута му, оставяйки предните си лапи да висят малко по-навън, като жабешки.

— И тъй, каква е твоята история?

Ивиците слънчева светлина проблясват като остриета през отворите между дъските зад него. Покривам очите си с ръка и се смръщвам.

— Не, сериозно те питам. Откъде си?

— От никъде — отвръщам и се претъркулвам обратно с лице към стената.

— Защо си толкова вкиснат? Заради снощи ли?

Споменаването на предната вечер е достатъчно, за да ме накара да почувствам гадене.

— Притесняваш ли се, или какво?

— О, за бога, няма ли просто да ме оставиш на мира? — избухвам.

Той замлъква. След няколко секунди отново се претъркулвам с лице към него. Кинко все още ме гледа, навивайки около пръстите си ушите на Куини. Тя облизва другата му ръка и върти късата си опашка.

— Извинявай — казвам. — Никога преди не съм правил нещо такова.

— Добре, струва ми се, че е очевидно и без да го казваш.

Хващам туптящата си глава с две ръце. Какво ли не бих дал сега за един галон вода…

— Виж, не е станало кой знае какво — продължава той. — Ще се научиш как да носиш на алкохол. Колкото до другото — е, просто трябваше да ти го върна заради онзи ден. Според мен това изравнява резултата. Дори може да се окаже, че съм ти длъжник. Този мед запуши Куини като тапа. И така, можеш ли да четеш?

Примигва няколко пъти.

— Ъъъ? — отвръщам.

— Може би ще ти хареса повече да четеш, отколкото да лежиш там и да се пържиш в собствения си сос?

— Мисля, че просто ще остана да лежа тук и да се пържа в собствения си сос — затварям очи и ги покривам с ръка. Мозъкът ми май е прекалено голям за черепа, болят ме очите и може да повърна. Освен това ме сърбят топките.

— Както желаеш — подхвърля той.

— Може би някой друг път.

— Разбира се. Когато решиш.

Мълчание.

— Кинко?

— Да?

— Наистина оценявам предложението ти.

— Разбира се.

По-продължително мълчание.

— Якоб?

— Да?

— Можеш да ми викаш Уолтър, ако искаш.

Както са покрити с ръка, очите ми изведнъж се отварят широко.

Леглото му изскърцва, докато той премества тежестта си. Поглеждам го крадешком през разперените си пръсти. Той сгъва възглавницата си на две, ляга по гръб и взема една книга от щайгата. Куини се сгушва в краката му, без да сваля поглед от мен. Веждите й са сбърчени от тревога.

Влакът наближава Чикаго рано следобед. Въпреки туптящата си глава и болките в цялото си тяло, заставам в рамката на отворената врата на вагона и протягам врат, за да видя по-добре гледката. В края на краищата това е градът на Клането на свети Валентин 24, на джаза, гангстерите и контрабандните пивници.

Виждам в далечината силуетите на няколко високи сгради и точно когато се опитвам да отгатна коя от тях е прочутата „Алертън“, пристигаме в ограденото място за добитък. Това място се простира на цели мили и преминаването ни през кланиците става ужасяващо бавно, сякаш пълзим. Те са плоски и грозни, а оградените места — претъпкани с обезумял, мучащ добитък и мръсни, ровещи навсякъде прасета. Но това е нищо в сравнение с шумовете и миризмите, долитащи от постройките: след броени минути проклетата воня и пронизителните писъци ме изпращат отново в стаята на козите, където притискам нос до плесенясалия конски чул — готов съм на всичко, само и само да отмия вкуса на миризмата на смъртта.

Стомахът ми е дотолкова разбъркан, че дори когато преминаваме далеч от огражденията с добитък, оставам във вагона, докато всичко навън отново се подреди. След това, почувствал нужда да бъда в присъствието на животни, влизам в менажерията и обхождам периметъра й.

Невъзможно е да се опише приливът на нежност, който ненадейно ме заля към всички тях: към хиените, към камилите и към всички останали, дори към полярния мечок, който седи на задницата си, хапейки десетсантиметровите си челюсти с десетсантиметровите си зъби. Любовта към всички тези животни изниква у мен изведнъж, като буен поток, и се загнездва в сърцето ми, твърда като обелиск и нежна като водата.

Баща ми смяташе, че е негов дълг да продължи да се грижи за животните дълго след като хората престанаха да му плащат. Не можеше да стои и да гледа кон да се мята с колики или крава, която се мъчи с обърнато седалищно теле, дори и това да означаваше разруха за самия него. Паралелът е неизбежен. Няма съмнение, че аз съм единственият, който стои между тези животни и деловия подход на Август и чичо Ал, и това, което баща ми щеше да направи — това, което би искал и от мен да направя — е да се погрижа за тях. Изпълва ме дълбока, непоколебима решителност. Каквото и да съм сторил снощи, не мога да напусна тези животни. Аз съм техният пастир, техният закрилник. И това е нещо повече от задължение към тях. Това е дълг към баща ми.