Сара Груън - Вода за слонове

Едно от шимпанзетата има нужда от прегръдка, така че го оставям да виси, подпряно на хълбока ми, докато обикалям палатката. Достигам до едно широко празно място и осъзнавам, че е предназначено за слона. Август сигурно не може да я изкара от вагона й. Ако изпитвах към него поне зрънце съчувствие, щях да се опитам да му помогна. Но не изпитвам.

— Хей, док — викна ми Пийт. — Отис смята, че един от жирафите може да е настинал. Ще му хвърлиш ли едно око?

— Разбира се — отвръщам.

— Ела, Бобо — Пийт протяга ръце към шимпанзето.

Косматите ръце и крака на маймуната се затягат около мен.

— Хайде, върви — обръщам се към него, опитвайки се да откопча ръцете му. — Ще се върна.

Бобо не помръдва дори на сантиметър.

— Хайде, върви — повтарям.

Никаква реакция.

— Добре, една последна прегръдка и това е всичко — обявявам и притискам лице към тъмната му козина.

Шимпанзето ме озарява със зъбата усмивка и ме целува по бузата. После се смъква надолу по тялото ми, пъхва длан в тази на Пийт и бавно тръгва заедно с него, леко приклекнало.

По дългия назален проход на жирафката се стичат капки гной — нещо, което не би ме притеснило у един кон, но тъй като не съм запознат с жирафите, решавам да заложа на сигурно и й слагам лапа на врата — процедурата налага да се покатеря на подвижна стълба, докато Отис долу държи инструментите ми.

Жирафката е кротка и прекрасна и вероятно най-странното създание, което някога съм виждал. Краката и вратът й са деликатни, тялото — с изящни извивки и изпъстрено с петна, напомнящи парченца на пъзел. От върха на триъгълната й глава, точно над големите й уши, стърчат странни пухкави туфи. Очите й са тъмни и огромни, устните — кадифеномеки като на конете. Около шията й е преметнато въже и аз се държа за него, но през повечето време тя стои съвсем неподвижно, докато бърша ноздрите й и увивам гърлото й в мек вълнен плат. Когато привършвам, слизам долу по стълбата.

— Можеш ли да ме покриеш за малко? — питам Отис, докато бърша ръцете си с парцал.

— Да. Защо?

— Трябва да отида някъде.

Очите на Отис се присвиват.

— Нали не смяташ да се размотаваш наоколо, провесил нос?

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— По-добре ми кажи отсега, защото, ако смяташ да се мотаеш унил наоколо, няма да те покривам за това.

— Нямам намерение да се мотая унил наоколо. Защо да го правя?

— Заради… Е, нали знаеш. Заради някои неща.

— Не! Никъде няма да се мотая. Просто престани, става ли?

Има ли в този цирк някой, който да не е чул всяка подробност от унижението ми?

Излизам навън, тръгвам пеш и след няколко мили се озовавам в една жилищна част. Къщите имат занемарен вид и прозорците на много от тях са заковани с дъски. Преминавам покрай една опашка за получаване на храна — дълга редица опърпани, обезкуражени хора — която стига до вратата на една мисия. Едно черно момче предлага да ми лъсне обувките. Иска ми се да му позволя, но нямам и пукнат цент.

Най-после виждам една католическа църква, влизам и сядам на пейка близо до вратата. Дълго време оставам така, взирайки се в цветното стъкло зад олтара. Въпреки че от цялото си сърце се моля да получа опрощение, не мога да се заставя да изрека на глас греха си. Най-после ставам от пейката и отивам да запаля свещи за родителите си.

Когато се обръщам да си тръгна, внезапно забелязвам Марлена — навярно е влязла, докато съм бил в алкова. Оттук виждам само гърба й, но знам със сигурност, че е тя. Седи на предния ред, облечена в бледожълта рокля и подходяща шапка. Шията й е деликатна, раменете — изправени. Няколко къдрици светлокестенява коса надничат изпод периферията на шапката й.

Тя коленичи на една възглавничка и започва да се моли, а около моето сърце се затяга здрава ръка.

Излизам от църквата, преди да съм опетнил душата си с още един грях.

Когато се връщам в цирка, Роузи вече е паркирана в палатката с менажерията. Не знам как са успели, а и не питам.

Когато я доближавам, тя се усмихва и после потрива око, свивайки върха на хобота си като юмрук. В продължение на няколко минути я наблюдавам и после прекрачвам през въжето. Ушите й се изправят и очите й се присвиват. Сърцето ми се стяга, защото си мисля, че реагира така на моето приближаване. После обаче чувам гласа му:

— Якоб?

Наблюдавам Роузи още няколко мига и после се извръщам към него.

— Виж — започва Август, като заравя носа на ботуша си в прахта, — знам, че през последните дни бях малко груб с теб.