Сара Груън - Вода за слонове

Август вдига чаша.

— За приятелите!

Марлена поглежда назад точно навреме, за да види пълната си с разпенена течност чаша и я протяга над масата, за да се чукнем. Отпива изискано от сламката си, почуквайки чашата с лакираните си нокти. Август запраща скоча си обратно на масата. В мига, в който скочът докосва устните ми, езикът ми инстинктивно се повдига, за да предотврати проникването му в устата ми. Август обаче ме наблюдава, затова се преструвам, че преглъщам, преди да оставя чашата на масата.

— Ето това е то, момчето ми. Още няколко чашки и ще си свеж като кукуряк.

Не знам за мен, но след като изпива второто си бренди „Александър“, Марлена определено се оживява и повлича Август към дансинга. Докато той я върти насам-натам, скришом изливам чашата си.

Марлена и Август се връщат в сепарето, зачервени от танцуването. Тя въздъхва и започва да си вее с едно меню. Август запалва цигара.

Очите му падат върху празната ми чаша.

— О, виждам, че съм проявил небрежност — той се изправя. — Пак ли същото?

— О, каквото и да е — отвръщам без ентусиазъм. Марлена просто кимва, отново насочила вниманието си върху случващото се на дансинга.

Август тръгва да донесе питиетата. След около трийсет секунди Марлена скача и ме хваща за ръката.

— Какво правиш? — питам и избухвам в смях, докато тя ме тегли за ръката.

— Хайде! Нека да танцуваме!

— Какво?

— Обичам тази песен!

— Не… аз…

Но няма полза. Вече съм на крака и тя ме повлича на дансинга, подрипва и щрака с пръсти. Когато се озоваваме заобиколени от други двойки, тя се извръща към мен. Поемам си дълбоко дъх и я вземам в обятията си. Изчакваме няколко удара на сърцето и се понасяме по дансинга, губейки се в едно трептящо море от хора.

Марлена е лека като перце, не пропуска нито една стъпка, а това си е цяло постижение, като се има предвид колко съм тромав аз. И не че не знам да танцувам, не е това. Не разбирам какво, по дяволите, става с мен. Абсолютно сигурен съм, че не съм пиян.

Тя се завърта настрана от мен и после се връща, като се провира под ръката ми, така че гърбът й е притиснат към мен. Ръката ми почива на ключицата й, плът до плът. Усещам как се издигат и спускат гърдите й. Главата й е отпусната под брадичката ми, от косата й се излъчва благоухание, а тялото й е загрято от изтощение. И после тя отново се отдръпва, развивайки се като панделка.

Когато музиката спира, танцуващите започват да свиркат и да пляскат с ръце над главите, Марлена — най-силно от всички. Хвърлям поглед към сепарето ни. Август ни гледа, кипнал от ярост, със скръстени ръце. Стреснат, отстъпвам настрана от Марлена.

— Проверка!

За миг всички замръзват, а после се надига втори вик.

— Проверка! Всички да изчезват!

Люшвам се напред, повлечен в безредна маса от тела. Хората крещят и се блъскат един друг в трескав опит да достигнат изхода. Марлена е на няколко човека пред мен и гледа назад пред море от въртящи се глави и отчаяни лица.

— Якоб! — крещи тя. — Якоб!

Опитвам се да стигна до нея, да си проправя път през хората.

В кипящия океан от плът улавям нечия ръка и по погледа на Марлена разбирам, че е нейната. Стискам я здраво, оглеждайки се за Август, но виждам само непознати.

На изхода тълпата ни разделя; секунди по-късно се озовавам избутан на една уличка. Около мен хората крещят и се тъпчат с бясна скорост в колите. Заревават мотори, надуват се клаксони, запищяват гуми.

— Хайде! По-бързо! По-бързо да се махаме оттук, по дяволите!

— Раздвижи я тая кола!

Отнякъде изниква Марлена и сграбчва ръката ми. Двамата побягваме, а наоколо започват да вият сирени и да пищят полицейски свирки. Разнасят се изстрели, повличам Марлена след себе си и хлътвам в една по-малка уличка.

— Чакай — задъхана, тя спира и започва да подскача на един крак, за да свали обувката си. Вкопчва се с всичка сила в ръката ми, когато изхлузва и другата. — Готово — стиснала е и двете обувки в една ръка.

Хукваме да се спасяваме и тичаме, докато шумът на сирените, тълпите и свистящите гуми остава зад нас; проправяме си път през задни улички и алеи и най-накрая спираме под един железен противопожарен изход и се борим да си поемем глътка въздух.

— О, боже — възкликва Марлена, — о, боже, на косъм бяхме. Чудя се дали Август е успял да излезе навреме.

— Надявам се да е — едва успявам да отговоря, докато се опитвам да си поема дъх. Привеждам се, като облягам ръце на бедрата си.

След миг поглеждам нагоре към Марлена. Тя се взира право в мен, дишайки през устата. Когато очите ни се срещат, тя избухва в истеричен смях.