Сара Груън - Вода за слонове

Отново хвърлям поглед към Август и Марлена. Очевидно е, че демонстративно не си обръщат внимание един на друг.

— Якоб, чуй ме добре — подхваща Уолтър. — Той е най-гадният кучи син, когото съм срещал, така че каквото и, по дяволите, да става…

— Не става нищо. Абсолютно нищо…

— … е по-добре да спре веднага или ще умреш, без да разбереш откъде ти е дошло. Ако имаш късмет, ще изхвърчиш оттук на червена светлина и вероятно ще се разбиеш в някой мост. Сериозно говоря. Сега отивай там. Незабавно.

Отправям сърдит поглед надолу към него.

— Къш! — казва той и посочва към масата.

Докато се приближавам към тях, Август поглежда нагоре и ме забелязва.

— Якоб! — виква. — Радвам се да те видя. Снощи не бях сигурен, че ще успееш да намериш обратния път. Никак не ме блазнеше мисълта, че може да се наложи да те измъквам от затвора, нали разбираш. Можеше да създаде някои проблеми.

— И аз се тревожех за вас двамата — изричам и сядам.

— Така ли? — пита той с преувеличена изненада.

Поглеждам към него. Очите му блестят, а усмивката му е странно изкривена.

— О, но ние успяхме да се завърнем без каквито и да било проблеми, нали така, скъпа? — той отправя поглед към Марлена. — Но я ми кажи, Якоб, как, за бога, стана така, че вие двамата се разделихте? Нали бяхте толкова… близо един до друг на дансинга?

Марлена бързо вдига поглед от чинията си и на бузите й избиват червени петна.

— Нали ти казах снощи — отговаря тя. — Тълпата ни отдели един от друг.

— Питах Якоб, скъпа. Но все пак ти благодаря — Август вдига с претенциозен жест една препечена филийка, усмихвайки се широко със стиснати устни.

— Раздвижването беше доста силно — обяснявам, взимам вилицата си и я плъзвам под яйцата си. — Опитах се да видя накъде я завлича тълпата, но не успях. Когато излязох, потърсих и двама ви, но по едно време реших, че ще е по-добре просто да изчезна оттам.

— Мъдър избор, момчето ми.

— И така, значи сте успели да се намерите? — питам, вдигайки вилицата към устата си, като се опитвам гласът ми да звучи колкото се може по-нормално.

— Не, върнахме се с отделни таксита. Това означава две сметки, разбира се, но бих платил и сто, за да съм сигурен, че безценната ми съпруга е в безопасност. Нали така, скъпа?

Марлена гледа право в чинията си.

— Казах, нали така, скъпа?

— Да, разбира се, че би платил — отвръща тя с равен глас.

— Защото, ако си мислех, че се намира в каквато и да било опасност, не знам какво бих могъл да направя.

Вдигам очи към него. Август е вперил поглед право в мен.

Веднага щом преценявам, че няма да привлека вниманието към себе си, се втурвам към менажерията.

Сменям лапата на врата на жирафа, охлаждам една камила със студена вода, защото подозирам, че има абсцес на копитото и успявам да преживея първия си преглед на котка — заемам се с врасналия нокът на Рекс, докато Клив го милва по главата. После се обръщам да взема Бобо, докато проверявам останалите. Единствените животни, останали недокоснати от ръцете и погледа ми, са товарните и това е само защото те постоянно работят и при първия признак на беда все ще се намери някой, който да ме предупреди.

Когато наближава пладне, вече съм се превърнал в обикновен работник от менажерията: чистя клетки, режа храна и изривам изпражнения наравно с останалите. Ризата ми е подгизнала от пот, а гърлото ми е пресъхнало. Когато знамето най-после се издига, тримата с Диамантения Джо и Отис излизаме с тежки стъпки от голямата палатка и се упътваме към готварницата.

Клив поема успоредно с нас.

— Дръжте се колкото може по-настрана от Август — предупреждава ни. — Направо е побеснял.

— Защо? Сега пък какво има? — пита Джо.

— Напушил се е, защото чичо Ал иска слонът да участва в днешния парад и си го изкарва на всеки, който му се мерне пред очите. Като оня нещастник там — допълва той, сочейки към трима мъже, които пресичат поляната.

Бил и Грейди влачат Кемъл към Летящия ескадрон. Той е увиснал между тях и краката му се влачат зад него.

Извръщам се обратно към Клив.

— Август нали не го е ударил?

— Нее — проточва Клив. — Но здравата го наруга, направи го на нищо. Още няма обед, а вече е настръхнал. Но онзи тип, който си позволи да хвърли поглед към Марлена — ооо, доста време ще мине, преди да повтори тази грешка — и поклаща глава.

— Този проклет слон няма да тръгне да марширува в никакъв парад — включва се Отис. — Август не може да го накара да върви по права линия от вагона до менажерията.