Сара Груън - Вода за слонове

Август ми хвърля поглед над главата на Марлена.

Влизаме в палатката на Барбара без предупреждение. Тя е седнала на стол пред тоалетката си, облечена в тъмносин пеньоар и пуши цигара. Изразът на отегчено отвращение, изписан на лицето й, незабавно изчезва при появата ни.

— О, боже. Какво става? — пита тя, гаси цигарата си и скача от стола. — Ето. Сложи я на леглото. Ето, ето, тук — сочи тя, втурвайки се пред нас.

Когато полагаме Марлена на леглото, тя се завърта на една страна и хваща краката си с ръце. Лицето й е разкривено от болка, зъбите й са стиснати.

— Краката ми…

— Шшшт, миличка — успокоява я Барбара, — всичко ще се оправи — навежда се и охлабва панделките на пантофките на Марлена.

— О, боже, о, боже, боли, боли…

— Дай ми ножиците от чекмеджето — обръща се Барбара, поглеждайки назад към мен.

Когато се връщам с ножиците, тя отрязва стъпалата на чорапогащите на Марлена и ги навива нагоре, а после вдига босите й крака в скута си.

— Иди в готварницата и донеси малко лед — нарежда ми.

След секунда и двамата с Август се обръщат да погледнат към мен.

— Вече съм там — и излитам.

Докато тичам към готварницата, чувам зад себе си крясъка на чичо Ал:

— Якоб! Чакай!

Спирам, за да му дам възможност да се изравни с мен.

— Къде са? Къде отидоха? — пита той.

— В палатката на Барбара — отвръщам задъхан.

— Ъъъ?

— Стриптийзьорката.

— Защо?

— Марлена е ранена. Трябва да им занеса лед.

Той се обръща и излайва на един от слагачите си:

— Ти, върви да вземеш лед. Занеси го в палатката на стриптийзьорката. Тръгвай! — отново се извръща към мен. — А ти върви доведи проклетия слон, преди да са ни изхвърлили от града.

— Къде е той?

— Очевидно нагъва зеле в нечия градина. Собственичката на къщата хич не е възхитена. На запад оттук. Извади слона оттам, преди да са дошли ченгетата.

Роузи е застанала в една изпотъпкана леха със зеленчуци и лениво прокарва хобота си през редовете. Когато се приближавам, тя ме поглежда право в очите, отскубва една глава карфиол, запраща я в подобната си на лопата уста и посяга към една краставица.

Домакинята открехва вратата и надава писък:

— Разкарайте това нещо оттук! Разкарайте го!

— Съжалявам, мем — опитвам се да я укротя. — Ще направя всичко по силите си.

Заставам до рамото на Роузи.

— Хайде, Роузи. Моля те.

Ушите й изплющяват напред, тя спира и после посяга към един домат.

— Не! — повишавам глас. — Лош слон!

Роузи пъхва червената топка в устата си и се усмихва, докато я дъвче. Не се и съмнявам, че се смее на мен.

— Мили боже! — стена, изпаднал в състояние на пълна безпомощност.

Роузи увива хобота си около някакви зеленчуци, подобни на репи, и ги изтръгва от земята. Все още без да сваля поглед от мен, тя ги пъха в устата си и започва да дъвче. Обръщам се и се усмихвам безпомощно на ококорената домакиня.

Откъм цирка се приближават двама мъже. Единият носи костюм, бомбе и широка усмивка. За свое огромно облекчение го разпознавам като един от умиротворителите. Другият носи мръсна престилка и една кофа.

— Добър ден, мем — поздравява той, като докосва шапката си. Внимателно избира пътя си сред съсипаната градина, която изглежда така, сякаш през нея е минал танк, и се изкачва по циментовите стълби до задната врата. — Виждам, че сте се запознали с Роузи — най-големия и великолепен слон в целия свят. Извадили сте късмет, защото тя обикновено не ходи на посещения по домовете.

Жената не отваря вратата по-широко, лицето й не помръдва от процепа.

— Какво? — пита тя, съвсем объркана.

Умиротворителят я удостоява с ведра усмивка.

— О, да, това наистина е чест. Готов съм да се обзаложа, че нито един от съседите ви — всъщност никой в целия град — може да каже, че в градината му е идвал слон. Нашите хора ще я изведат оттук и разбира се, ще подредим градината ви и ще ви компенсираме за зеленчуците. Искате ли да ви снимаме заедно с Роузи? За да можете да показвате снимката на семейството и приятелите си?

— Аз… аз… какво? — заеква тя.

— Ако ми позволите, мем — не спира той и се покланя едва-едва, — може би ще е по-добре да го обсъдим вътре.

Жената явно не гори от желание за това обсъждане, но след известна пауза вратата се отваря. Той влиза в къщата и се скрива от погледа ми, а аз отново се обръщам към Роузи.

Другият мъж е застанал точно пред нея с ведрото в ръце.

Тя изглежда очарована. Върхът на хобота й се върти, души и се опитва да заобиколи ръцете му и да се потопи в бистрата течност.