Сара Груън - Вода за слонове

Сестрата изглежда озадачена. Мили боже, ама захапката й била наистина страшно неправилна. Тя се изправя и зачаква, предполагам да види дали няма да се опитам да хукна нанякъде. Любезно й се усмихвам и приковавам поглед към прозореца в края на коридора. Най-после тя минава зад мен и улавя дръжките на количката ми.

— Е, трябва да призная, господин Янковски, че съм малко изненадана. Обикновено сте доста… ъъъ… доста настойчив по отношение на ходенето.

— О, можех и сам да стигна дотам. Позволявам ви да ме бутате само защото до прозореца няма никакви столове. Защо няма, между другото?

— Защото отвън няма нищо за гледане, господин Янковски.

— Има цирк.

— Е, да, тази седмица може би има. Обикновено обаче навън е само паркингът.

— Ами ако искам да гледам паркинга?

— Тогава ще го направите, господин Янковски — отвръща тя, докато бута количката към прозореца.

Челото ми се набръчква. Очаквах да започне да спори с мен, но тя не го прави. Защо не го прави? О, разбира се, сещам се защо: защото си мисли, че съм един побъркан старец. В никакъв случай не бива да огорчаваме обитателите, о, не. И особено онзи старец Янковски. Като нищо ще те замери с желе, прекарало шарка, и после ще каже, че е било случайно.

Тя започва да се отдалечава.

— Хей! — виквам след нея. — Проходилката ми я няма!

— Просто ме повикайте, когато сте готов — отвръща тя, — и ще дойда да ви взема.

— Не, искам си проходилката! Тя винаги е с мен. Дайте ми проходилката!

— Господин Янковски… — подема момичето, скръства ръце на гърдите си и въздиша дълбоко.

Розмари се появява от една странична стая като ангел на спасението.

— Проблем ли има? — пита тя, местейки поглед от мен към момичето с конското лице и обратно.

— Искам си проходилката, а тя не ми я дава — обяснявам.

— Не казах, че няма да ви я дам. Казах само, че…

Розмари вдига ръка, за да спре по-нататъшните обяснения.

— Господин Янковски предпочита проходилката винаги да му е под ръка. Винаги я взема със себе си. Щом е помолил да му я дадете, моля, докарайте му я.

— Но…

— Без но. Докарайте му проходилката.

По конската физиономия на момичето пробягва ярост, заменена почти веднага от изпълнена с враждебност капитулация. Тя хвърля свиреп поглед в моята посока и се връща да ми докара проходилката. Демонстративно я бута пред себе си, докато фучи по коридора. Когато стига до мен, я блъсва пред количката. Което можеше да изглежда далеч по-внушително, ако колелата й не бяха гумирани, така че звукът, който се чу, не наподобяваше толкова трясък, колкото скърцане.

Подсмихвам се, не мога да се спра.

Тя стои там с ръце на кръста и ме гледа. Без съмнение очаква да й благодаря за услугата. Аз обаче бавно извръщам глава настрани, вирнал брадичка като някой египетски фараон, и приковавам поглед в червените и бели ивици на шатрата за представления.

Самият им вид ме дразни: по мое време единствените ивици бяха тези на щандовете със закуски и сладки. Шатрата за представления бе чисто бяла или поне бе бяла в началото на сезона. Към края му нерядко биваше изцапана с кал и трева, но поне нямаше ивици. Никога. И това не е единствената разлика между този цирк и цирковете от моята младост. Този тук дори няма централна алея, просто голяма шатра с будка за билети на вратата и щандове за закуски и сувенири до нея. Изглежда, все още продават същите неща като едно време — пуканки, бонбони и балони, но децата държат светещи мечове и други присветващи играчки, които не мога да различа от това разстояние. Обзалагам се, че родителите им са се изръсили безбожно за тях. Някои неща така и не се променят. Селяндурите са си все същите, а артистите все още не могат да бъдат сбъркани с работниците.

— Господин Янковски?

Розмари се е навела над мен и се мъчи да улови погледа ми.

— Да?

— Готов ли сте за обяд, господин Янковски?

— Не може да е станало време за обяд. Та аз току-що дойдох.

Тя си поглежда часовника — истински часовник, със стрелки. Слава богу, че отмина модата на онези дигитални часовници. Кога хората най-после ще проумеят, че само защото можеш да правиш нещо, все още не означава, че трябва?

— Часът е дванайсет без три минути — обявява тя.

— О! Добре тогава. Впрочем какъв ден сме днес?

— Неделя е, господин Янковски. Денят, в който близките ви идват на посещение.

— Това го знам. Питах какво има за обяд днес.

— Убедена съм, че няма да е нещо, което да ви хареса.

Вдигам глава, готов да се ядосам.