Сара Груън - Вода за слонове

— О, хайде сега, господин Янковски — тя избухва в смях. — Само се пошегувах.

— Знам — отвръщам. — И какво, искате да ми кажете, че не притежавам чувство за хумор ли?

Но каквото и да казвам, съм раздразнен, защото може би наистина не притежавам такова чувство. Вече не знам. Така съм свикнал да ме гълчат и надзирават, укротяват и усмиряват, че вече не съм сигурен как трябва да реагирам, когато се отнасят с мен като с човешко същество.

Розмари се опитва да избута количката ми до моята обичайна маса, но аз категорично не съм съгласен, не и с дъртия гадняр Макгинти, разположен там. Отново носи клоунската си шапка (сигурно е помолил сестрите да му я сложат отново още щом се е събудил тази сутрин, проклетият глупак, а може и да е спал с нея), а онези балони са все още привързани към стола му. Вече започват да издишат и да се реят над люшкащите се въженца.

Когато Розмари обръща количката ми към него, аз изръмжавам:

— О, не, няма да стане. Там! Ето там! — посочвам към една празна маса в ъгъла. Тя е най-отдалечена от обичайното ми място и се надявам, че няма да мога да чувам нищо от ставащото там.

— О, хайде, господин Янковски — въздъхва Розмари, спира количката и я заобикаля, за да си говорим лице в лице. — Не може до безкрай да продължавате така.

— И защо не? „До безкрай“ за мен може да се окаже следващата седмица.

Тя слага ръце на хълбоците си.

— Изобщо спомняте ли си защо сте му така сърдит?

— Да, помня. Защото лъже.

— Пак ли говорите за слоновете?

Присвивам устни вместо отговор.

— Знаете ли, той не вижда нещата по този начин.

— Това е направо смешно. Човек или лъже, или не.

— Той е възрастен — подхвърля тя.

— По-млад е от мен с десет години — отбелязвам и възмутено се изправям на количката си.

— О, господин Янковски — Розмари въздъхва и поглежда към тавана, като че ли моли бог да й помогне, а после се привежда пред количката ми и поставя ръка върху моята. — Мислех, че се разбираме.

Намръщвам се. Тази реплика не е част от обичайния репертоар на двойката сестра/Якоб.

— Господин Макгинти може и да греши в подробностите, но не лъже — убеждава ме тя. — Той наистина вярва, че е носил вода за слоновете. Наистина.

Нищо не отговарям.

— Понякога, когато човек започне да остарява — говоря най-общо, защото всеки остарява по различен начин, — нещата, които си мисли и които желае, започват да му се струват истински. И тогава той започва да вярва, че са истина и преди да се усети, те се превръщат в част от миналото му, а ако някой го предизвика и му каже, че те не са верни, се обижда. Защото дори не си спомня как е започнало всичко. Знае само, че са го нарекли лъжец. Така че дори да сте прав за техническите подробности, не можете ли да разберете защо господин Макгинти е огорчен?

Намръщвам се, свел поглед надолу към скута си.

— Господин Янковски? — продължава Розмари с кротък глас. — Нека да ви заведа до масата, на която седят приятелките ви. Хайде, съгласете се. Направете го заради мен.

Е, и това ако не е ирония. За пръв път от години жена ме моли да направя нещо за нея, а аз не мога да се примиря със самата мисъл за това.

— Господин Янковски?

Поглеждам към нея. Гладкото й лице е на половин метър от моето и тя ме гледа право в очите в очакване на отговор.

— О, добре де. Само не очаквайте да разговарям с някого — съгласявам се, махвайки отвратено с ръка.

И наистина не продумвам. Седя и слушам как дъртият лъжец Макгинти говори за чудесата на цирка и спомените си от детството и гледам как дамите с боядисани в синьо коси са го заобиколили и попиват всяка дума, а очите им се замъгляват от възхищение. И всичко това ме кара да беснея от ярост.

Точно когато отварям уста да проговоря, мярвам лицето на Розмари. Тя се намира в противоположния край на стаята, приведена над някаква старица, и затъква лигавника под яката й. Погледът й обаче не се отделя от мен.

Отново затварям уста. Надявам се да оцени колко се старая.

Наистина го оценява. Когато идва да ме изведе, след като бежовият на цвят пудинг със заливка от нещо, което прилича на олио и което може да се яде, е сервиран, престоял известно време на масата и изнесен, тя се навежда към мен и прошепва:

— Знаех, че ще успеете, господин Янковски. Просто знаех.

— Да, добре. Но не беше лесно.

— И все пак беше по-добре, отколкото да седите на онази маса съвсем сам, не съм ли права?

— Може би.

Тя отново завърта очи към тавана.

— Добре. Да — повтарям намусено. — Предполагам, че е било по-добро от това да седя сам на масата.