Сара Груън - Вода за слонове

Най-накрая излизам от менажерията, връщам се във вагона с животните за представления и се просвам на постелката си. Куини и Кинко вече спят и нито един от двамата не се събужда при влизането ми.

Лежа буден до зазоряване, слушам хъркането на Куини и се чувствам като най-нещастния човек на света. Преди по-малко от месец броени дни ме деляха от дипломирането ми в „Бръшляновата лига“ и от работа рамо до рамо с баща ми. Сега съм на крачка от това да се превърна в скитник — цирков работник, който се е опозорил неведнъж, а два пъти в течение само на два дни.

Вчера не бих си помислил, че е възможно някога да направя нещо по-жалко от това да повърна върху Нел, но миналата нощ май успях да затъмня това си постижение. Какво, по дяволите, съм си мислил?

Чудя се дали ще разкаже на Август. През ума ми преминават кратки сцени, в които слонският остен профучава към главата ми, следвани от дори по-кратки, в които ставам още сега, в този миг, и се връщам при скитниците. Но не го правя, защото мисълта да изоставя Роузи, Бобо и останалите е непоносима.

Ще се стегна. Ще спра да пия. Ще направя така, че никога вече да не оставам насаме с Марлена. Ще отида на изповед.

Избърсвам сълзите си с ъгъла на възглавницата. После затварям очи и извиквам в съзнанието си образа на майка си. Опитвам се да се вкопча в него за колкото се може по-дълго, но след малко той изчезва и пред погледа ми се появява Марлена — хладна, далечна, докато гледаше танцуващите и потупваше с крак по пода. Сияеща, докато се носехме по дансинга. Изпаднала в истерия и после обзета от ужас там, в алеята.

Но последните ми мисли са свързани с много осезаеми усещания: ръката ми, отпусната върху издутината на гърдите й. Устните й под моите, меки и пълни. И онова, което не мога нито да проумея, нито да прогоня, онова, което ме преследва и когато най-после се унасям в сън: усещането за допира на пръстите й, проследяващи чертите на лицето ми.

Кинко ме събужда след няколко часа.

— Хей, Спяща красавице — разтърсва ме той. — Знамето е вдигнато.

— Добре. Благодаря — отвръщам, без да се помръдна.

— Но ти не ставаш.

— Ти си същински гений, знаеш ли го?

Гласът на Уолтър се извисява с цяла октава:

— Хей, Куини! Тук, момиче! Тук, момиче! Хайде, Куини. Оближи го хубаво. Давай!

Куини се хвърля към главата ми.

— Хей, стига! — възкликвам и вдигам ръка да се защитя, защото езикът на Куини влиза в ухото ми, а самата тя танцува върху лицето ми. — Стига! Хайде, спри!

Но тя е неудържима, така че рязко се изправям. Куини изхвърчава от главата ми и пада на пода. Уолтър ме поглежда и избухва в смях. Куини се настанява в скута ми и се изправя на задни крака, за да може спокойно да ближе врата и брадичката ми.

— Добро момиче, Куини. Добро момиче — говори й той. — И тъй, Якоб, изглеждаш така, сякаш си прекарал още една… ъъъ… интересна вечер.

— Не точно — отвръщам и тъй като Куини тъй или иначе се е настанила в скута ми, я погалвам. Това е първият път, когато тя ми позволява да я докосна. Тялото й е топло, а козината — жилава.

— Скоро ще можеш да ходиш, без да се клатушкаш. Върви и хапни нещо. Храната ще помогне на стомаха ти да се успокои.

— Не съм пил снощи.

Той ми хвърля кратък поглед.

— А — кима мъдро.

— И какво трябва да означава това? — питам.

— Проблем с жена.

— Не.

— Да.

— Не, не е това!

— Учудвам се, че Барбара вече ти е простила. Или не е? — за няколко секунди спира поглед върху лицето ми и после продължава да кима. — Аха. Май най-накрая започвам да схващам картинката. Не си й занесъл цветя, нали? Трябва да започнеш да се вслушваш в съветите ми.

— Защо не си гледаш работата? — избухвам, избутвам Куини на пода и се изправям.

— Уф, ама ти си бил голям сърдитко, знаеш ли? Хайде, да отидем да си намерим малко кльопачка.

След като сме напълнили чиниите си, тръгвам след Уолтър към неговата маса.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — сопва се той и спира да върви.

— Мислех, че ще седнем заедно.

— Не може. Всеки си има определено място. Освен това, ако седнеш с мен, ще си снижиш позицията тук, в шоуто.

Поколебавам се.

— Какво ти става? — пита той и поглежда към обичайната ми маса. Август и Марлена се хранят мълчаливо, вперили поглед в чиниите си. Очите на Уолтър трепват.

— О, не, не ми казвай нищо.

— Аз и дотук не ти казах нито едно скапано нещо — отвръщам.

— Няма и нужда. Слушай, хлапе, това е място, на което не би искал да седнеш, чуваш ли ме? Искам да кажа, в преносен смисъл. В буквален смисъл ще си завлечеш задника на оная маса и ще се държиш, като че нищо не се е случило.