Сара Груън - Вода за слонове

— Здравей — поздравява и се изчервява, после придърпва полата си над коленете и я приглажда над бедрата си.

— Здравей, Марлена — отвръщам. — Как се чувстваш?

— Оправям се. Вече започнах да пристъпвам по малко. Много скоро отново ще съм на седлото, както винаги.

— И тъй, какво те води тук? — прекъсва ни Август. — Не че не се радваме да те видим. Липсваше ни. Нали така, скъпа?

— Ъъъ… да — потвърждава Марлена, вдига очи към моите и аз се изчервявам.

— О, но аз съм ужасно невъзпитан. Искаш ли нещо за пиене? — пита Август. Очите му са неестествено сурови, а устните — стиснати.

— Не, благодаря — неочакваната му враждебност ме изненадва. — Не мога да остана. Исках само да те помоля за нещо.

— И какво е то?

— Искам да повикам тук някой лекар.

— Защо?

Поколебавам се.

— Предпочитам да не говоря за това.

— А — отвръща той и ми намигва. — Разбирам.

— Какво? — възкликвам ужасен. — Не, изобщо не е това — поглеждам към Марлена, която бързо се извръща към прозореца. — Става въпрос за един приятел.

— Да, разбира се — усмихва се Август.

— Не, наистина. И не е за… Виж, просто се чудех дали не познаваш някой лекар. Няма значение. Ще отида до града и ще проверя дали не мога сам да намеря някого — обръщам се, за да си тръгна.

— Якоб! — извиква Марлена след мен.

Спирам се в рамката на вратата, поглеждам през прозореца на тесния коридор и няколко пъти си поемам дъх, преди да се обърна с лице към нея.

— Когато утре пристигнем в Девънпорт, един лекар ще дойде да ме прегледа — тихо изрича тя. — Да ти го изпратя ли, като свършим?

— Ще ти бъда безкрайно задължен — докосвам шапката си и излизам.

На другата сутрин готварницата жужи от полугласните разговори, които се носят из строената в очакване редица.

— Заради онзи проклет слон е — заявява мъжът пред мен. — Който така или иначе нищо не умее да прави.

— Горките нещастници — отвръща приятелят му. — Срамота е един слон да струва повече от човека.

— Извинете — намесвам се. — Какво искате да кажете, кое е заради слона?

Първият мъж ме поглежда. Раменете му са широки, покрити с мръсно кафеникаво яке. Лицето му е набраздено от дълбоки линии, сгърчено и кафяво като стафида.

— Защото слонът струва страшно много пари, пък и нали купиха слонския вагон.

— Да, но какво е станало заради нея?

— Неколцина от мъжете изчезнаха тази нощ — най-малко шестима, а може и повече да са.

— Какво? От влака ли?

— Да.

Оставих полупълната си чиния на масата и се запътих към Летящия ескадрон. След първите няколко крачки хуквах.

— Хей, момче! — провиква се мъжът след мен. — Дори не си се нахранил!

— Остави го, Джак — спира го приятелят му. — Вероятно иска да се увери, че някой от приятелите му е жив и невредим.

— Кемъл! Кемъл, там ли си?

Заставам пред вагона, опитвайки се да различа нещо в царящия вътре полумрак.

— Кемъл! Вътре ли си?

Не чувам никакъв отговор.

— Кемъл!

Нищо.

Завъртам се с лице към терена.

— Майната му! — ритвам чакъла веднъж, а после пак. — Майната му!

И тогава чувам от вагона да се разнася немощно скимтене.

— Кемъл, ти ли си?

От един тъмен ъгъл долита приглушен шум. Скачам вътре. Кемъл лежи срещу стената в дъното.

Кожата му е студена като на мъртвец, а ръката му е стиснала една бутилка. Навеждам се и я издърпвам от пръстите му. Лимонов екстракт.

— Кой, по дяволите, си ти и какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — обажда се някакъв глас зад мен и аз се обръщам. Грейди. Застанал е на земята близо до отворената врата и пуши цигара. — О… здрасти. Извинявай, Якоб. Не те разпознах в гръб.

— Здрасти, Грейди — поздравявам и аз. — Как е той?

— Трудно е да се определи — отвръща той. — Струва ми се, че от снощи е доста зле.

Кемъл изсумтява и се опитва да се обърне. Лявата му ръка се отпуска безжизнено на гърдите му, той премлясква и започва да хърка.

— Днес ще му доведа доктор — казвам. — А ти го дръж под око, докато дойде лекарят, нали така?

— Разбира се — отговаря Грейди с обиден вид. — За кого ме вземаш, по дяволите? За Блеки ли? Кой според теб се погрижи да не го открият снощи, дявол да го вземе?

— Разбира се, че не те вземам за… о, по дяволите, просто го забрави. Виж, ако изтрезнее, постарай се да не пие повече, става ли? Ще дойда по-късно заедно с доктора.

Лекарят поема в дундестата си ръка джобния часовник на баща ми, обръща го и го изучава внимателно през пенснето си, след което го отваря, за да огледа циферблата.