Сара Груън - Вода за слонове

— Заповядай, седни.

— Благодаря — сядам на ръба на най-близкия стол и се оглеждам наоколо. — Къде е Август?

— Двамата с чичо Ал имат среща с началника на гарата.

— О — възкликвам. — Нещо сериозно ли е?

— Просто слухове. Някой е съобщил, че изхвърляме от влака хора на червена светлина. Сигурна съм, че Август и чичо Ал ще уредят всичко.

— Слухове. Да, разбира се — кимам и слагам шапката на коленете си. Плъзгам пръсти по ръба й и чакам.

— Затова… ъъъ… се разтревожих за теб — продължава Марлена.

— Така ли?

— Добре ли си? — пита тя с тих глас.

— Да. Разбира се — отвръщам, а после изведнъж разбирам какво всъщност ме пита. — О, господи, не, не е това, което си мислиш. Лекарят не беше за мен. Исках да го заведа да прегледа един приятел и изобщо не беше… изобщо не става дума за това.

— О — тя се разсмива нервно. — Така се радвам. Съжалявам, Якоб. Не исках да те поставям в неудобно положение. Просто се тревожех.

— Добре съм. Наистина.

— А приятелят ти?

За миг затаявам дъх.

— Не толкова.

— Но тя няма ли да се оправи?

— Тя? — поглеждам към нея, изненадан.

Марлена свежда поглед надолу и започва да чупи ръце в скута си.

— Просто предположих, че става дума за Барбара.

Започвам да кашлям, а после се задавям.

— О, Якоб, о, боже, така ужасно обърквам всичко. Това изобщо не ми влиза в работата, наистина. Моля те да ме извиниш.

— Не. Почти не познавам Барбара — толкова силно се изчервявам, че темето започва да ме сърби.

— Няма нищо. Знам, че тя е… — Марлена нервно извива пръстите си и оставя изречението недовършено. — Е, въпреки всичко не е лоша. Всъщност е доста разбрано момиче, макар че на мъжете им се иска да…

— Марлена — говоря достатъчно високо, за да я накарам да млъкне. Прочиствам гърло и продължавам: — Между мен и Барбара няма нищо. Почти не я познавам и не вярвам да сме разменили повече от две-три думи.

— О — въздъхва тя. — Съжалявам. Просто Оги каза, че…

Следващите трийсет секунди прекарваме в тежко, непоносимо мълчание.

— Значи краката ти оздравяват, така ли? — питам я.

— Да, благодаря ти за загрижеността — толкова здраво е стиснала ръце, че кокалчетата й са побелели. Преглъща и поглежда към скута си. — Исках да поговорим и за нещо друго. За това, което се случи в онази уличка. В Чикаго.

— Това беше изцяло моя грешка — изричам бързо. — Не мога да си обясня какво ме прихвана, временна лудост или нещо такова. Толкова съжалявам. Уверявам те, че повече няма да се повтори.

— О! — прошепва тя тихо.

Изненадано поглеждам към нея. Ако не бъркам много, току-що съм успял да я обидя жестоко.

— Не исках да кажа, че… Нямам предвид, че не си… Просто…

— Нима искаш да кажеш, че всъщност не си искал да ме целунеш?

Захвърлям шапката на пода и вдигам ръце.

— Марлена, моля те, помогни ми. Не знам какво искаш да ти кажа.

— Защото, ако не си искал, всичко ще е по-лесно.

— Кое да не съм искал?

— Да ме целунеш — прошепва.

Устните ми се раздвижват, но трябва да минат няколко секунди, преди от тях да излезе звук.

— Марлена, какво се опитваш да ми кажеш?

— Не съм… Не съм съвсем сигурна — признава тя. — Дори не знам какво да мисля. Не мога да спра да мисля за теб. Знам, че това, което изпитвам, е грешно, но просто… Е, просто се питах…

Когато поглеждам към нея, лицето й пламти, ръцете й се сплитат и разделят, а погледът й е прикован в скута й.

— Марлена — надигам се и правя крачка напред.

— Мисля, че трябва да си вървиш — казва тя.

В продължение на няколко секунди се взирам в нея.

— Моля те — довършва тя, без да отмества поглед от полите си.

И така, излизам, макар че всяка клетка в тялото ми крещи да остана.

Кемъл прекарва дните си скрит зад куфарите, върху одеяла, които Уолтър и аз подреждаме така, че на съсипаното му тяло да му е по-меко на пода. Парализата го е засегнала до такава степен, че не съм сигурен дали, ако се опита, може да изпълзи от скривалището си, но той е толкова ужасен от мисълта да не го открият, че дори не се опитва. Всяка нощ, след като влакът тръгне, отместваме куфарите и или го поставяме да седне в ъгъла така, че гърбът му да е подпрян на стената, или го пренасяме да легне на леглото, в зависимост от това дали иска да седи, или да продължи да лежи. Уолтър настоява Кемъл да вземе леглото, а аз пък настоявам Уолтър да вземе постелката. Ето как се връщам към спането в ъгъла под конския чул.

На втория ден от нашето съжителство спазмите на Кемъл стават толкова жестоки, че дори не може да говори. Уолтър го забелязва по обед, когато се връща във влака, за да му донесе малко храна. Кемъл е толкова зле, че Уолтър идва да ме търси в менажерията, но заварва там не само мен, а и Август, така че не мога да се върна във вагона.