Сара Груън - Вода за слонове

— Защото въпреки всичко… — и чичо Ал спира, притискайки ръка към сърцето си и дълбоко подсмърква. Погледът му се отправя към небето, докато сълзите започват да се търкалят надолу по лицето му.

Жените и децата в групата от цирка заридават високо. Една жена в предната част на процесията се удря с ръка по челото и се строполява на земята, а двама мъже от двете й страни се втурват да я подхванат.

Чичо Ал успява да се овладее с видимо усилие, макар да не може да спре треперенето на долната си устна. Кимва бавно и продължава:

— Защото, въпреки всичко, нашата любима Лусинда знаеше, че… че шоуто трябва да продължи!

Тази нощ имахме безбройна публика и се наложи да прибегнем до „сламената къща“, наречена така, защото след като се разпродадяха всички обичайни места, работниците разпростираха на пътеката на хиподрума слама, за да има къде да седнат останалите зрители.

Чичо Ал открива шоуто с миг мълчание. Навежда глава, успява да извика в очите си истински сълзи и посвещава представлението на Лусинда, чиято огромна и абсолютна безкористност е единствената причина, която ни дава сили да продължим, изправени пред болката на загубата си. И ще я накараме да се гордее с нас, о, да, толкова огромна бе любовта на всички ни към Лусинда, че въпреки тъгата, която ни е обсебила, ще съумеем да намерим сила в разбитите си сърца, за да уважим последното й желание и да я накараме да се гордее с нас. Никога не сте виждали такива чудеса, дами и господа, номера и артисти, събрани от четирите краища на света, за да ви доставят радост и наслада, акробати и гимнастици, и въжеиграчи от най-висока класа…

От началото на представлението е изтекъл около четвърт час, когато тя влиза в менажерията. Усещам присъствието й още преди да чуя изненадания шепот, който се понася около мен.

Оставям Бобо на пода в клетката му, обръщам се и ето я, прекрасна в розовите си пайети и украшението с пера на главата си, тя сваля оглавниците на конете си и ги пуска на земята. Само Боаз — черен арабски жребец, за когото се предполага, че е огледален двойник на Сребърна звезда — остава вързан и очевидно недоволен от това.

Облягам се на клетката на Бобо и впивам поглед в нея като омагьосан.

Тези коне, с които съм прекарвал всяка нощ, пътувайки от град на град и които обикновено приличат на обичайните коне, срещащи се на всяка крачка, са претърпели коренна промяна. Сега те пръхтят и цвилят с извити вратове и вдигнати опашки. Подреждат се в две неспирно танцуващи групи, едната бяла, другата черна. Марлена застава срещу тях, стиснала по един дълъг камшик във всяка ръка. Вдига единия и го размахва над главата си, а после излиза заднишком, извеждайки конете от менажерията. Всички те са напълно свободни — не носят никакви хамути, никакви юзди, никакви подпруги, нищо. Те просто я следват, отмятат глави настрани, движат се гордо като същински расови жребци.

Никога не съм виждал нейния номер — онези, които работят зад кулисите, нямат време за такъв лукс, но този път няма сила, която да ме спре. Затварям вратата на Бобо и се провирам през прохода — тунела с брезентови стени без покрив, който съединява менажерията с голямата шатра. Продавачът на билети със запазени места ми хвърля бърз поглед и когато осъзнава, че не съм ченге, се връща отново към работата си.

Джобовете му звънят, натъпкани с пари. Заставам до него и поглеждам през трите кръга в задния край на шатрата.

Чичо Ал обявява номера й и тя пристъпва вътре. Завърта се, издигайки и двата камшика високо във въздуха, изплющява с единия и двете групи коне влизат бързо след нея.

Марлена се понася към централния кръг и те тръгват след нея — танцуващи облаци в черно и бяло.

След като се озовава в центъра на кръга, тя лекичко разсича въздуха с камшиците. Конете започват да обикалят манежа в кръг, пет бели, следвани от пет черни. След две пълни обиколки тя завърта камшика и черните коне ускоряват ход, вече всеки от тях тича до бял кон. Още едно завъртане, и те тръгват в редица — черен, бял, черен, бял, черен, бял.

Движенията й са едва забележими, розовите й пайети проблясват под ярките светлини. Описва малък кръг в центъра на манежа, размахвайки камшиците в комбинация от сигнали.

Конете продължават да обикалят в кръг, белите задминават черните и след това обратно, така че цветовете постоянно се менят.

Тя им извиква и те се спират. Казва им още нещо и те се обръщат и пристъпват напред, така че предните им копита са на ръба на манежа. Започват да вървят странично с опашки, насочени към Марлена и копита, вдигнати на издатината на ръба. Правят цяла една обиколка, преди тя отново да ги спре. Тогава свалят краката си и се обръщат, за да застанат лице в лице с нея. А после тя извиква на Полунощ да излезе напред.