Сара Груън - Вода за слонове

Той е великолепен арабски жребец — черен огън с пет съвършени бели диаманта на челото. Тя му казва нещо, хваща двата камшика в една ръка и му подава другата си длан. Той притиска муцуна към нея. Вратът му е извит, а ноздрите му потръпват.

Марлена прави крачка назад и вдига единия камшик. Останалите коне я наблюдават, танцувайки на място. Тя вдига и другия и леко раздвижва върха му напред-назад. Полунощ се изправя на задните си крака и свива предните пред себе си. Сега тя изкрещява нещо — за първи път повишава глас — и започва да отстъпва заднишком. Конят тръгва след нея: върви на задните си крака, загребвайки с предните във въздуха пред себе си. Тя го задържа изправен и двамата обикалят така целия манеж. После му нарежда отново да стъпи на земята с четири крака. Ново загадъчно завъртане на камшика и Полунощ се покланя, като пада на коляно с един крак и изпъва другия пред себе си. Марлена се привежда в нисък поклон и тълпата полудява. Докато Полунощ все още стои, застинал в поклон, тя вдига двата камшика едновременно и ги размахва. Останалите коне правят пирует, описвайки кръгове около задните си крака.

Още аплодисменти, още приветствия. Марлена протяга ръце във въздуха, обръща се последователно към всяка част от публиката, за да позволи на всички да я обожават. После се извръща към Полунощ и деликатно кацва на приведения му гръб. Той се изправя, надига гръб и я изнася от голямата шатра. Останалите коне ги следват, отново разделени на групи според цвета, и се притискат един към друг в стремежа си да останат по-близо до господарката си.

Сърцето ми се блъска в гърдите така силно, че въпреки рева на тълпата, чувам как кръвта шуми в ушите ми. Изпълнен съм с такава силна любов, та ми се струва, че ще се пръсна.

Тази нощ, след като уискито е направило Кемъл мъртъв за света, а Уолтър вече хърка на постелката, излизам от стаичката и заставам прав, загледан в гърбовете на животните за представления.

Грижа се за тези животни всеки божи ден. Изривам торта от оборите им, нося им вода и храна и ги тимаря за представлението. Проверявам им зъбите, разресвам им гривите и проверявам краката им за подозрителна топлина. Давам им вкуснотии и ги потупвам по вратовете. Тези коне са се превърнали в такава неразделна част от декора на вагона, каквато е и Куини, но след като съм видял изпълнението на Марлена, никога повече не бих могъл да гледам на тях по същия начин. Те са продължение на самата Марлена, част от нея, която е тук точно сега, с мен.

Пресягам се над преградата на отделението и поставям ръка на една черна задница. Полунощ, който досега е спал, надава изненадано пръхтене и извръща глава. Когато вижда, че съм само аз, отново се обръща настрана. Ушите му се отпускат, очите се затварят и той премества тежестта си така, че един от задните му крака да си почива.

Връщам се в стаята на козите и се уверявам, че Кемъл все още диша. А после лягам върху конския чул и се унасям в сън — сън за Марлена; сън, заради който душата ми несъмнено ще бъде осъдена на вечни мъки в ада.

Пред масите с храна на другата сутрин Уолтър вдигна ръка и ме смушка в ребрата:

— Я виж това.

— Кое?

Той ми посочва кое.

Август и Марлена седят на нашата маса. Появяват се в готварницата за пръв път след злополуката.

Уолтър ме измерва с поглед.

— Ще се справиш ли?

— Да, разбира се — отвръщам раздразнено.

— Добре. Просто проверявах.

Минаваме покрай вечно бдящия Езра и се отправяме всеки към своята маса.

— Добро утро, Якоб — любезничи Август, докато слагам чинията си на масата и си издърпвам стол.

— Август. Марлена — кимвам последователно на двама им.

Марлена хвърля бърз поглед към мен и отново го забива в чинията си.

— И как се чувстваш в този прекрасен ден? — пита Август и забучва вилицата в бърканите си яйца.

— Добре. А ти?

— Превъзходно — отговаря той.

— А как се чувстваш ти, Марлена?

— Много по-добре, благодаря — отвръща тя.

— Снощи видях номера ти — съобщавам й.

— Така ли?

— Да — разстилам салфетката в скута си. — Беше… дори не знам как да го опиша. Беше удивително. Никога не съм виждал нещо подобно.

— О! — Август повдига вежда. — Никога?

— Не. Никога.

— Наистина ли?

Очите му се вперват в мен, без да примигват.

— Мислех, че точно номерът на Марлена те е вдъхновил да си потърсиш работа в това шоу, Якоб. Нима съм сбъркал?

Сърцето ми подскача. Вдигам нагоре приборите си: вилицата в лявата си ръка, а ножа в дясната — по европейски маниер, както правеше майка ми.