Сара Груън - Вода за слонове

Той изчезва.

— Уолтър! — скачам и тръгвам след него към вратата. — Уолтър! Накъде, по дяволите, си тръгнал? Вече надуха петминутната свирка!

Той тича покрай влака, навеждайки се, за да може да вижда под колелетата му.

— Хайде, Куини! Тук, момиче! — изправя се, спира пред всеки вагон, крещи в процепите между дъските и млъква с надеждата да чуе отговор. — Куини! Тук, момиче! — Отчаянието в гласа му нараства с всеки вик.

Изпищява свирка — дълго, продължително предупреждение, следвано от съскането и давенето на локомотива.

Гласът на Уолтър преграква от викане.

— Куини! Къде си, по дяволите? Ела тук!

Далеч пред нас последните пътници скачат върху вагоните платформи.

— Уолтър, идвай! — крясвам. — Не се мотай повече! Трябва да се качиш веднага!

Той не ми обръща внимание. Сега е до вагоните платформи и гледа между колелетата.

— Куини! — изкрещява, после спира и изведнъж се изправя. Изглежда объркан, съкрушен. — Куини? — казва, без да се обръща към никого по-специално.

— Ах, по дяволите — изругавам.

— Той връща ли се, или какво? — пита Кемъл.

— Не ми изглежда така.

— Ами иди го вземи тогава! — излайва той.

Влакът се люшва напред и вагоните подскачат, докато локомотивът обтяга отпуснатите им съединители.

Скачам на чакъла и се втурвам напред към вагоните. Уолтър стои с лице към локомотива.

Докосвам го по рамото.

— Уолтър, трябва да тръгваме.

Той се извръща към мен с умоляващ поглед.

— Къде е тя? Не я ли видя някъде?

— Не. Хайде, Уолтър — увещавам го. — Трябва веднага да се качим на влака.

— Не мога — отвръща той и лицето му е странно лишено от всякакъв израз. — Не мога да я оставя. Просто не мога.

Сега влакът пухти и се придвижва напред в облак от пара.

Хвърлям поглед зад себе си. Хората от града, въоръжени с пушки, бейзболни бухалки и прътове прииждат напред като мощна вълна. Отново поглеждам към влака, пресмятам скоростта му, броя наум, молейки се на бога да не съм сбъркал: едно, две, три, четири.

Сграбчвам Уолтър като чувал с брашно и го запращам вътре през отворената врата. Чувам удар и вик, когато той пада на пода. Хуквам край влака и сграбчвам желязната пречка до вратата. Оставям влака да ме завлече три големи стъпки по-нататък и тогава използвам силата на скоростта му, за да се изтегля нагоре и да се хвърля вътре.

Лицето ми се плъзва по пода. Когато осъзнавам, че съм успял и че съм в безопасност, се оглеждам за Уолтър, готов за битка.

Вместо това обаче го виждам да плаче, свит в ъгъла.

Уолтър е неутешим. Остава в ъгъла, без дори да помръдне, докато аз отмествам настрана куфарите и изваждам иззад тях Кемъл. Успявам сам да обръсна стареца — задача, която обикновено изисква усилията и на трима ни — и после го изтеглям до пространството пред конете.

— Ох, хайде, Уолтър — пъшка Кемъл. Държа го под мишниците, докато задникът му се люлее над това, което Уолтър нарича „кофа за мед“. — Ти направи всичко по силите си — поглежда през рамо към мен. — Хей, я ме смъкни малко по-надолу. Направо се люлея на този вятър.

Разтварям крака още по-широко, опитвам се да спусна Кемъл още малко, без да превивам гърба си. Обикновено това е задача на Уолтър — височината му го прави подходящ за нея.

— Уолтър, трябва ми малко помощ — въздъхвам, когато по гръбнака ми пробягва болезнен спазъм.

— Млъквай — отвръща той.

Кемъл отново поглежда към мен, този път с вдигната вежда.

— Всичко е наред — успокоявам го.

— Не, не е наред! — провиква се Уолтър от ъгъла. — Нищо не е наред! Куини бе всичко, което имах. Всичко, разбираш ли? — викът му се превръща в хлипане. — Всичко, което имах.

Кемъл ми махва с ръка, че е свършил. Премествам се на около метър и го слагам да легне на една страна.

— Хайде, това едва ли е вярно — казва той, докато го почиствам. — Младеж като теб все трябва да има някого. Някъде.

— Ти нищо не знаеш.

— Дори и майка ли нямаш? — настоява Кемъл.

— Не и свястна.

— Не е хубаво да говориш така.

— И защо не, по дяволите? Тя ме продаде на тази дружина, когато бях на четиринайсет — хвърля ни яростен поглед. — И недейте да ме гледате така, сякаш ме съжалявате — изръмжава. — Тя тъй или иначе си беше една дърта гарга. На кого ли му е притрябвала?

— Какво искаш да кажеш, как така те е продала? — пита Кемъл.

— Е, така както ме виждаш, не съм роден точно за фермер, нали? Просто ме остави на мира, по дяволите, става ли? — обръща се с гръб към нас.

Вдигам панталоните на Кемъл, сграбчвам го под мишниците и го замъквам обратно в стаята. Краката му се влачат зад него, а петите му се удрят в пода.