Сара Груън - Вода за слонове

— Август е направил такова нещо? — питам. — Наистина ли?

— Да. А тя го ухапа заради причиненото неудобство.

Уолтър прегръща кучето с две ръце и заравя лице в козината му.

Марлена ги наблюдава още един миг и после се извръща към вратата.

— Е, май е време да си тръгвам — и понечва да се обърне.

— Марлена — посягам към ръката й.

Тя се спира.

— Благодаря — смотолевям, отдръпвайки ръката си. — Нямаш представа какво означава това за него — всъщност за нас.

Тя ми хвърля съвсем, съвсем кратичък поглед, придружен от едва доловим намек за усмивка — и отново се заглежда над гърбовете на конете.

— Да. Да, мисля, че разбирам.

Докато тя слиза от вагона, усещам как очите ми се навлажняват.

— Е, кой знае — казва Кемъл. — Може би все пак е човешко същество в крайна сметка.

— Кой, Август ли? — отвръща Уолтър, навежда се, хваща дръжката на един куфар и започва да го влачи по пода. В момента привеждаме стаята в дневния й вид, макар че Уолтър прави всичко два пъти по-бавно от обикновено, защото настоява да държи Куини под едната си мишница. — Как ли пък не!

— Можеш да я оставиш, нали знаеш — отбелязвам. — Вратата е затворена.

— Той спаси кучето ти — изтъква Кемъл.

— Нямаше да я спаси, ако знаеше, че е моя. Куини го знае и точно затова го ухапа. Да, да, нали го разбра, миличка? — пита той, приближавайки муцуната й към лицето си, и започва да й говори като на малко дете. — Да, Куини е умно момиче.

— Какво те кара да мислиш, че не е знаел? — питам. — Ето, Марлена знаеше.

— Просто знам. В тялото на тоя чифутин няма и една човешка кост.

— Внимавай какви ги ръси скапаната ти уста! — крясвам.

Уолтър спира, за да ме погледне.

— Какво? Хуй, ти нали не си евреин? Виж, съжалявам, изобщо нямах предвид това. Беше нечестно от моя страна.

— Да, беше нечестно — отвръщам, все още крещейки. — Всичко това е нечестно и на мен започва да ми става лошо от него, по дяволите. Ако си артист, се подиграваш на работниците. Ако си работник, критикуваш поляците. Ако си поляк, нападаш евреите. А ако си джудже — е, ти ми кажи, Уолтър. Само евреите и работниците ли ненавиждаш, или и поляците попадат в тази категория?

Уолтър почервенява и свежда поглед.

— Не ги ненавиждам. Никого не ненавиждам — и след миг добавя: — Добре де, наистина ненавиждам Август. Но само защото е умопобъркан кучи син.

— Тук не мога да ти възразя — изграчва Кемъл.

Премествам поглед от Уолтър към Кемъл и после обратно.

— Не — признавам с въздишка, — не, предполагам, че не можеш.

В Хамилтън температурата превишава деветдесет градуса, слънцето безжалостно жари, а лимонадата е изчезнала.

Мъжът, който я приготвя, е оставил голямата бъчва без надзор само за няколко минути и сега се втурва към чичо Ал вбесен и уверен, че за изчезването й са отговорни работниците.

Чичо Ал ги привиква всички до един и те започват да прииждат иззад палатката обор и менажерията, сънливи и със стръкове слама в косите. Наблюдавам ги от известно разстояние, но не мога да не си помисля, че от всички тях се излъчва невинност.

Чичо Ал обаче явно не смята така. Той крачи напред-назад и надава рев, достоен за Чингис хан по времето на прегледа на войската му. Крещи в лицата им, изчислява цената — и като съставки, и като нереализирани продажби — на откраднатата лимонада и им казва, че ако се повтори, следващия път ще ги лиши до един от заплата. Удря неколцина по главата и най-после ги освобождава. Те се завръщат по местата си за почивка, като разтриват главите си и се измерват един друг с подозрителни погледи.

До отварянето на портала остават само десет минути, така че продавачът на лимонада набързо забърква друга смес, като използва водата от поилките на животните. Изваждат от нея зрънцата овес, сеното и космите, като я прецеждат през чифт чорапи, взети от един клоун; по времето, когато хвърлят вътре „пулпа“ — парченца восък, подобни на лимон и изработени така, че да създадат впечатлението за действително присъствие поне на малко плод в напитката — цяла тумба селяндури вече се приближава до главната алея. Не знам дали чорапите са били чисти, но забелязвам, че хората от шоуто този ден се въздържаха да пият лимонада.

После в Дейтън лимонадата отново изчезва. Още веднъж нова смес се забърква с вода от поилките и се излага на щанда мигове преди селяндурите да пристигнат.

Този път, когато чичо Ал призовава всичките си обичайни заподозрени, вместо да им задържи заплатите — безполезна заплаха, защото тъй или иначе не са получавали нищо повече от осем седмици, той ги принуждава да извадят тайните джобове около врата си и всеки да му отброи по петдесет цента. Притежателите на тайни джобове добиват много мрачен вид.