Сара Груън - Вода за слонове

Но после тази Изабел се обърна, избухна в смях и в този момент видях жена си. Това ме накара да се просълзя и тези хора, които не можех да позная, се спогледаха крадешком и скоро след това оповестиха, че е време да си тръгват, защото дядо трябва да си почине. Потупаха ме по ръката, завиха коленете ми с одеялото и излязоха навън, в широкия свят, и ме оставиха тук сам. И досега нямам представа кои бяха те.

Не ме разбирайте погрешно, аз познавам децата си, но това не са те. Това са децата на моите деца, както и техните деца и може би дори децата на техните деца. Дали някога съм се прехласвал над бебешките им личица? Дали съм ги друсал на коляното си? Имах трима синове и две дъщери — наистина пълна къща — и никой от тях не може да бъде наречен сдържан по отношение на възпроизвеждането. Умножете пет по четири, а после пак по пет, и няма да ви е странно, че съм забравил кои точно са някои от тях. А и те не ме улесняват, като се редуват да идват на посещения, защото дори и да успея да разположа една група на мястото й в спомените си, нейните членове може да не се появят през следващите осем или девет месеца — достатъчно време, за да забравя всичко, което все пак съм си спомнил.

Но случилото се днес е съвсем различно и много, много по-страшно.

Какво съм й казал, в името на бога?

Затварям очи и се опитвам да достигна до най-отдалечените ъгълчета на съзнанието си. Вече не мога да определя къде точно се намират те. Мозъкът ми е като вселена, чиито газове се разсейват все повече и повече около краищата й. Но достигнал ръба си, той не се разтваря в празнота. Усещам, че там отвън има нещо; нещо, което се намира съвсем близо до обсега ми и все пак извън него. То се върти там и чака — и господ да ми е на помощ, но аз отново се плъзвам към него с широко отворена уста.

Докато Август е навън, зает да прави един Бог знае какво на Роузи, аз и Марлена стоим на колене на тревата в палатката й, вкопчени един в друг като маймуни. Не казвам нищо, просто притискам главата й до гърдите си, докато историята на живота й се излива от устните й в трескав шепот.

Разказва ми как е срещнала Август: била на седемнайсет и току-що била осъзнала, че потокът неженени мъже, които идвали у тях на вечеря, били всъщност нейните потенциални съпрузи. Когато един банкер на средна възраст с двойна гуша, оредяваща коса и треперещи пръсти, започнал да ги посещава по-често от другите, тя разбрала, че стените на бъдещето й са на път да се затворят около нея.

Но дори в момента, в който банкерът мърморел нещо, което накарало Марлена да побледнее и да го погледне с ужас над чинията със задушена риба, по всяка свободна повърхност на града се появявали плакати. Колелото на съдбата се въртяло. „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ се приближавало към тях в същия този миг, понесло във фургоните си една сбъдната фантазия, а за Марлена също така и бягство, което щяло да се окаже също толкова романтично, колкото и ужасяващо.

Два дни по-късно в един прекрасен слънчев ден семейство Л’Арк отишло на цирково представление. Марлена стояла в палатката с менажерията пред редица зашеметяващи бели и черни арабски коне, когато Август се доближил до нея за първи път. Родителите й се били отдалечили, за да разгледат котките, без да подозират за силата, която съвсем скоро щяла да връхлети в живота им.

А Август наистина представлявал сила. Чаровен, общителен и красив като дявол. Облечен безупречно в ослепително бели бричове, фрак и цилиндър, от него се излъчвали едновременно авторитет и неустоимо обаяние. След броени минути вече бил успял да изтръгне от Марлена обещание за тайна среща и изчезнал, преди възрастните Л’Арк да се присъединят към дъщеря си.

Когато по-късно се срещнали в една галерия за изящно изкуство, той незабавно започнал да я ухажва. Бил дванайсет години по-възрастен от нея и притежавал онзи блясък, който бил характерен само за ръководителите на представления. Направил й предложение още преди края на тази първа среща.

Бил чаровен и неуморен. Отказал да напусне града, докато тя не се омъжи за него. Засипвал я с истории за отчаянието, в което бил изпаднал чичо Ал, а самият чичо Ал го ударил на молба пред нея в полза на Август. Вече били изпуснали два прехода, а един цирк не може да оцелее, ако не се движи по маршрута си. Да, решението, което трябвало да вземе Марлена, било важно, но не можела ли да разбере как отказът й се отразявал на всички тях? Не проумявала ли, че животът на безброй други хора зависел от това тя да вземе правилното решение?