Сара Груън - Вода за слонове

— Ще ида при тях още сега — успокоява го тя.

Август отново се отправя към голямата палатка.

— Беше зашеметяващо — обаждам се.

— Да, наистина беше добра, нали? — Марлена се навежда и залепя звучна целувка на рамото на Роузи, като оставя един съвършено оформен отпечатък от червило върху сивата й кожа. След миг се пресяга и го изтрива с палеца си.

— Имах предвид теб — казвам.

Тя се изчервява, без да сваля палец от рамото на Роузи.

Още в мига, в който думите излизат от устата ми, съжалявам, че ги изрекох. Не че не беше зашеметяваща — беше, но не в това бе въпросът и тя го знаеше. Сега я бях накарал да се почувства неудобно. Незабавно прибягвам до отстъпление.

— Chodz, Роузи — зова я, давайки й знак да пристъпи напред. — Chodz, moj malutki paczuszec 37.

— Якоб, чакай! — Марлена докосва с пръсти вътрешната страна на лакътя ми.

В далечината точно до входа на голямата палатка, Август спира и замръзва на мястото си, като че ли е почувствал физическия ни контакт. Бавно се извръща към нас с мрачно лице. Погледът му среща моя.

— Ще ми направиш ли една услуга? — пита Марлена.

— Да, разбира се — отвръщам и хвърлям неспокоен поглед към Август. Марлена не е забелязала, че ни наблюдава. Поставям ръка на хълбока си, така че пръстите й да паднат от лакътя ми.

— Може ли да доведеш Роузи в палатката ми? Подготвила съм изненада.

— Ъъъ, да, струва ми се — пелтеча. — Кога искаш да е там?

— Заведи я още сега. След малко идвам. О, и си облечи нещо хубаво. Искам да празнуваме, както трябва.

— Аз ли?

— Ти, разбира се. Сега трябва да влизам за номера си, но няма да се бавя. И ако видиш Август, не му казвай нищо, става ли?

Кимвам. Когато отново поглеждам към голямата шатра, Август вече е изчезнал през входа.

Роузи проявява съвършена сговорчивост по отношение на цялото това необичайно начинание. Тя се влачи до мен към палатката на Марлена и после чака търпеливо, докато Грейди и Бил развързват долната част на страничното платнище от коловете, които го държат.

— Между другото, какво става с Кемъл? — пита Грейди, навежда се и се заема с едно въже. Роузи посяга към него, за да провери какво става.

— Все така е — отговарям. — Смята, че се подобрява, но аз не виждам такова нещо. Според мен не може да го разбере, защото не трябва да прави нищо. Е, и защото обикновено е пиян през целия ден.

— О, да, съвсем в стила на Кемъл — включва се Бил. — Откъде си намира алкохол? Алкохол е, нали? Нали не пие повече онзи скапан джейк?

— Не, алкохол е. Другарят ми по вагон го хареса още щом се запознаха.

— Кой? Онзи Кинко ли?

— Да.

— Мислех, че ненавижда работниците.

Роузи се пресяга и сваля шапката на Грейди. Той се обръща и посяга да си я вземе, но тя я държи високо във въздуха.

— Хей, няма ли да поукротиш този твой слон?

Поглеждам я в окото, което примигва в отговор.

— Potoz! — изричам твърдо, при все че ми е трудно да сдържам смеха си.

Огромното й ухо се раздвижва напред-назад и тя захвърля шапката. Навеждам се да я взема.

— На Уолтър — Кинко — няма да му се отрази зле малко да поомекне — усмихвам се, подавайки шапката обратно на Грейди, — но той наистина се държи добре с Кемъл. Отстъпи му леглото си и дори намери сина му. И го уговори да ни посрещне в Провидънс и да вземе Кемъл при себе си.

— Сериозно ли? — пита Грейди, като спира и ме поглежда с изненада. — А Кемъл знае ли?

— Ъъъ… Аха.

— И как го прие?

Сбърчвам лице и изпускам въздуха от дробовете си през стиснати зъби.

— Толкова добре, а?

— Нямахме кой знае колко други възможности.

— Не, наистина не — Грейди прави кратка пауза. — Онова, което се случи, всъщност не бе по негова вина. Досега дори и семейството му сигурно е разбрало. Войната накара много мъже да откачат. Ти нали знаеш, че е бил артилерист?

— Не. Дори не е споменавал.

— Я кажи, мислиш ли, че Кемъл би могъл да стои прав в редицата? Не, нали?

— Съмнявам се — отвръщам. — Защо?

— Носят се слухове, че най-после има пари, че може би ще има пари дори за работниците. Досега не им вярвах много, но след това, което току-що се случи в шатрата, започвам да мисля, че може би е възможно.

Долната част на страничното чергило вече плющи на вятъра. Бил и Грейди я повдигат, разкривайки променената обстановка в палатката на Марлена. В единия й край има маса, застлана с покривка от тежък лен, и три места за сядане. Другият край е изпразнен от всякакви мебели.

— Къде искаш да забия кола? Там ли? — пита Грейди, сочейки към празното пространство.