Сара Груън - Вода за слонове

— Курва такава! — крещи Август. — Проститутка! Мръсна кучка! — с всеки епитет разкъсва шапката с все по-голяма сила.

— Август! — изкрещява Марлена и пристъпва напред. — Престани. Престани!

Викът й сякаш го стресна, защото наистина спира. Поглежда към нея и примигва. После поглежда към шапката и пак към Марлена с объркан вид.

След продължила няколко секунди пауза тя пристъпва към него.

— Оги? — изрича колебливо и го поглежда умолително. — Добре ли си вече?

Август се взира в нея озадачен, като че ли се е събудил от сън и не знае как се е озовал тук. Марлена бавно се приближава.

— Скъпи? — гласът й трепери.

Брадичката му се раздвижва, челото му се сбръчква, а шапката на Роузи пада на земята.

Струва ми се, че съм престанал да дишам. Марлена пристъпва още по-напред и застава точно пред него.

— Оги?

Той поглежда надолу към нея. Ноздрите му потръпват. После я отблъсква с такава сила, че тя пада по гръб върху преобърнатите на пода храна и чинии. Той прави една-единствена голяма крачка напред и се опитва да откъсне колието от шията й. Закопчалката обаче не се поддава и Август повлича Марлена за врата, докато тя пищи.

Хвърлям се през празното пространство и го удрям с всички сили. Зад мен Роузи надава рев, докато двамата с Август се стоварваме върху изпочупените чинии и разпилените сосове. Отначало предимството е на моя страна: аз съм отгоре му и удрям лицето му с всички сили. После се преобръщаме, така че отгоре се оказва той и ме удря с юмрук право в окото. Отблъсквам го и го издърпвам на крака.

— Оги! Якоб! — пищи Марлена. — Спрете!

Блъсвам го назад, но той ме сграбчва за реверите и двамата едновременно се удряме в тоалетката. С крайчеца на ухото си дочувам звъна, с който огледалото се разбива на парчета около нас. Август ме избутва настрана и двамата се борим в средата на палатката.

Премятаме се, сумтейки, наоколо. Толкова сме близо един до друг, че усещам дъха му по лицето си. Сега съм отгоре му, стоварвам юмруците си навсякъде, където сваря. После отгоре е той и блъска главата ми в земята. Надвесена над нас, Марлена ни крещи да спрем, но ние не можем или поне аз не мога. Цялата ярост, болка и гняв, натрупани през последните няколко месеца, се изливат в юмруците ми.

Сега съм с лице към прекатурената маса — към масата и към Роузи, която дърпа веригата на крака си и надава рев. После и двамата сме прави, хванали сме се един друг за реверите, избягваме удари и нанасяме удари. Най-сетне се олюляваме и падаме срещу брезента на изхода, приземявайки се насред насъбралата се отвън тълпа.

След броени секунди ме откъсват от Август и Грейди и Бил притискат здраво ръцете ми към тялото. За миг Август добива вид, като че се кани да тръгне към мен, но после изражението на разбитото му лице се променя, той се изправя и спокойно отърсва прахта от дрехите си.

— Ти си побъркан! Побъркан! — изкрещявам.

Той ме измерва със спокоен поглед, оправя си ръкавите и влиза обратно в палатката.

— Пуснете ме! — умолявам пазачите си, като обръщам глава първо в посоката на Грейди, а после и в тази на Бил. — За бога, пуснете ме! Той е луд! Ще я убие!

Мъча се да се освободя с такава ярост, че успявам да ги издърпам на около метър напред. От вътрешността на шатрата дочувам първо трясъка на строшени съдове, а после писъка на Марлена.

Грейди и Бил пъшкат, набивайки крака в земята, за да ми попречат да се отскубна от хватката им.

— Няма да я убие — опитва се да ме укроти Грейди, — не се бой.

От тълпата излиза Ърл и се навежда, за да се вмъкне в палатката. Трясъците спират. Чуват се две тупвания, последвани от трето, по-високо, и после настава подозрително мълчание.

Застивам, втренчен в платнището.

— Ето. Виждаш ли? — обажда се Грейди, без да охлабва здравата си хватка около ръката ми. — Добре ли си? Можем ли вече да те пуснем?

Кимвам, без да отделям поглед от палатката.

Грейди и Бил ме освобождават, но постепенно — първо охлабват хватката си и чак после ме пускат, ала остават наблизо, за да не ме изпускат от очи.

Усещам на кръста си нечия ръка. До мен е застанал Уолтър.

— Хайде, Якоб — приканва ме той. — Да си вървим.

— Не мога.

— Можеш. Хайде, оттук.

Отново се взирам в тихата палатка. След още няколко секунди откъсвам очи от издутото чергило и си тръгвам.

Двамата с Уолтър се качваме във вагона с животните. Куини се появява иззад куфарите, където хърка Кемъл, размахва късата си опашка и после спира, душейки въздуха.