Сара Груън - Вода за слонове

— Седни! — нарежда й Уолтър и посочва към леглото.

Куини се настанява по средата на пода. Сядам на ръба на леглото. Сега, когато адреналинът се оттича от вените ми, започвам да осъзнавам колко лошо съм пострадал. Ръцете ми са набраздени от рани, дъхът излиза от устата ми така, сякаш дишам през противогаз, а зрението ми е ограничено от цепката на почти затвореното ми, подуто дясно око. Когато докосвам лицето си, ръката ми се покрива с кръв.

Уолтър се надвесва над един отворен куфар и когато се обръща, държи стомна контрабандно питие и една носна кърпичка. Застава пред мен и маха тапата.

— Ехо? Ти ли си, Уолтър? — провиква се Кемъл иззад куфарите. Винаги разчитай на него да се събуди при звука от отваряне на тапа.

— Превърнал си се в кървава каша — отбелязва Уолтър, без да обръща на Кемъл и капка внимание. Поставя кърпата до гърлото на стомната и я преобръща с дъното нагоре, след което прокарва по лицето ми влажния плат. — Стой мирен. Ще пари.

Оказа се, че „парене“ е много слаба дума в този случай. Когато усетих допира на алкохола до лицето си, се отдръпнах с вик назад.

Уолтър ме чака, без да сваля кърпичката.

— Искаш ли да ти дам да захапеш нещо? — навежда се и вдига тапата от пода. — Ето.

— Не — изричам през стиснати зъби. — Просто ми дай една секунда — притискам ръце до гърдите си и се полюлявам напред-назад.

— Хрумна ми нещо по-добро — Уолтър ми подава стомната. — Давай. Докато слиза надолу, гори като огън, но след няколко глътки вече не ти прави такова впечатление. Между другото, какво, по дяволите, стана там?

Поемам стомната. За да я повдигна към лицето си, ми трябват и двете ми потрошени ръце. Движенията ми са непохватни, като че ли ограничени от боксови ръкавици. Уолтър я държи изправена. Алкохолът изгаря разранените ми устни, пробива огнена пътека в гърлото ми и избухва в стомаха ми. Ахвам и отблъсквам стомната така бързо, че течността се плисва през ръба й.

— Да, да, вкусът не е от най-нежните — подхвърля Уолтър.

— Вие смятате ли да ме извадите оттук и да ми дадете и аз да пийна малко, или какво? — вика Кемъл.

— Затваряй си устата, Кемъл — тросва се Уолтър.

— Ей, ей! Това не е подходящият начин да разговаряш с един болен и стар…

— Казах да си затваряш устата, Кемъл! В момента се мъча да се справя с един проблем. Давай — обръща се той към мен и отново се опитва да ми натика стомната в ръцете. — Пийни още малко.

— Какъв проблем? — пита Кемъл.

— Якоб я е оплескал.

— Какво? Как? Да не е имало „Ей, селяндур!“

— Не — отвръща Уолтър навъсено. — По-лошо.

— Какво е „ей, селяндур!“? — измърморвам през подутите си устни.

— Пий — нарежда Уолтър и отново ми подава стомната. — Бой между нас и тях — между хората от цирка и селяндурите. Готов ли си?

Поемам още една глътка от напитката, която въпреки уверенията на Уолтър все още изгаря хранопровода ми като огън. Оставям стомната на пода и затварям очи.

— Мисля, че да.

Уолтър хваща брадичката ми в дланта си и обръща главата ми наляво и надясно, за да установи размера на щетите.

— Проклет вечен ад, Якоб. Какво, за бога, се е случило? — прокарва пръсти по косата на тила ми. Очевидно е направил там някакво ново ужасно откритие.

— Той блъсна Марлена.

— Искаш да кажеш физически?

— Да.

— Защо?

— Просто превъртя. Не знам как иначе да го обясня.

— Косата ти е пълна със стъкла. Не мърдай — пръстите му опипват скалпа ми, като вдигат и разделят кичурите. — И така, защо е превъртял? — пита той и поставя парчета стъкло върху най-близката книга.

— Проклет да съм, ако знам.

— Да бе, да, как ли пък не знаеш. Да не си се забъркал с нея?

— Не. Категорично не — отричам, макар да съм сигурен, че ако лицето ми вече не представляваше кървава каша, щях да се изчервя.

— Надявам се да е така — промърморва Уолтър. — За твое добро се надявам, че е така.

От дясната ми страна се чува шум от влачене и удари. Опитвам се да погледна натам, но Уолтър е хванал здраво брадичката ми.

— Кемъл, какво, по дяволите, се опитваш да направиш? — излайва той. Усещам върху лицето си горещия му дъх.

— Искам да видя как е Якоб.

— За бога — сопва се Уолтър. — Просто стой мирен, става ли? Няма да се учудя, ако след малко ни дойдат гости. Макар да търсят само Якоб, не мисля, че ще имат нещо против да награбят и теб.

Когато Уолтър приключва с почистването на раните ми и изваждането на стъкла от косата ми, долазвам до постелката и се опитвам да намеря възможно най-удобното положение за главата си, която ме боли и отпред, и отзад. Дясното ми око се е подуло така, че сега е съвсем затворено. Куини идва да провери какво става. Колебливо започва да души, отстъпва на около метър назад и накрая ляга на пода, без да ме изпуска от поглед.