Сара Груън - Вода за слонове

— О, Морти, Морти! Недей да се държиш така! — стене Ифи. — Знаеш, че онова не означаваше нищо. Не беше нищо, само една ужасна грешка. О, Морти! Не ме ли обичаш вече?

Седя в количката и разярен разтривам китката си. Защо не осигурят на такива хора специално крило? Това старо пиленце явно е изкукуригало. Като нищо можеше да ме нарани. Разбира се, ако разполагаха с подобно крило, самият аз навярно щях да свърша там след станалото тази сутрин. Изправям се на мястото си, когато ми хрумва нова мисъл. Може би новите хапчета са причинили изтичането на мозъка; о, непременно трябва да задам на Розмари този въпрос. Или може би не. Тази мисъл ме бе ободрила и не искам да се лиша от това усещане. Трябва да предпазя малките парченца щастие, които все още са ми останали.

Минутите текат и старците изчезват един след друг, докато редицата от колички заприлича на беззъбата усмивка на фенер от тиква. Пристигат семейство след семейство и всяко се устремява към своя грохнал родственик под съпровода на оглушителни викове. Здрави тела се навеждат над грохналите; на бузите се лепят целувки. Ритат се спирачки и един по един хората излизат през плъзгащите се врати, заобиколени от роднини.

Когато пристигат, близките на Ифи, изиграват голямо театро колко са щастливи да я видят. Тя се взира в лицата им с широко отворени очи и уста, озадачена, но щастлива.

Вече сме останали само шестима и се измерваме един друг с подозрителни погледи. Всеки път, когато стъклените врати се отворят, всички лица се обръщат в синхрон и после едно от тях грейва. И това се повтаря пак и пак, докато накрая оставам само аз.

Хвърлям поглед към стенния часовник. Два и четирийсет и пет. По дяволите! Ако не дойдат скоро, ще пропусна спектакъла. Размърдвам се в количката си, чувствам се като постоянно хленчещ старец. По дяволите, та аз съм постоянно хленчещ старец, но трябва да се опитам да не избухна, когато все пак се появят. Просто ще ги подканя да тръгнем веднага, защото няма време за любезности. Могат да ми разкажат кой бил повишен или кой отишъл на ваканция по-късно.

В рамката на вратата се появява главата на Розмари. Тя се оглежда и в двете посоки и забелязва, че съм единственият останал в преддверието. Минава зад кабината на сестрите и оставя документите, които носи на гишето. После се приближава и сяда до мен.

— Все още ли няма следа от семейството ви, господин Янковски?

— Не! — изкрещявам. — И ако не се появят съвсем скоро, няма смисъл изобщо да идват. Сигурен съм, че всички хубави места вече са заети, а вече съм на път да пропусна спектакъла — отново се обръщам към часовника, нещастен и изпаднал в пристъп на хленчене. — Защо не идват? Винаги са тук по това време.

Розмари си поглежда часовника — златен, с еластична кожена каишка, която сякаш е впита в плътта й. Самият аз винаги съм носил часовника си разхлабен по времето, когато имах такъв.

— Знаете ли кой ще дойде днес? — пита тя.

— Не. Никога не зная. И всъщност няма значение, стига само да дойде навреме.

— Е, нека да видим какво ще успея да разбера.

Тя се надига и сяда зад бюрото в кабините на сестрите.

Изучавам всеки, който мине по тротоара зад плъзгащите се врати, надявайки се да видя познато лице. Но те преминават като петна, преливащи се едно в друго. Поглеждам към Розмари, която стои зад бюрото и говори в телефонната слушалка. Тя ме поглежда, затваря и набира друг номер.

Сега часовникът показва два и петдесет и три — точно седем минути преди началото на представлението. Кръвното ми налягане е толкова високо, че цялото ми тяло бръмчи като флуоресцентните лампи над главата ми.

Съвсем съм се отказал от мисълта да не избухна, когато дойдат. Който и да се покаже, ще си получи едно конско, да, да, точно така. Всяко старо пиленце и всеки дърт глупак в това място ще е видял цялото представление, включително и спектакъла. Не е честно! Ако има някого от живеещите тук, който да трябва да бъде там, то това съм аз. О, само почакайте, докато видя този, който идва, който и да е той. Ако е някое от децата ми, ще му се нахвърля веднага. Ако е някой от другите, ще почакам, докато…

— Толкова съжалявам, господин Янковски.

— Ъъъ? — бързо вдигам поглед. Розмари отново е тук, на стола до мен. Дори не съм забелязал кога се е върнала, до такава степен ме е обзела паниката.

— Загубили са представа чий ред е да дойде.

— Е, кой са решили да бъде в крайна сметка? След колко време ще е тук?

Розмари не отговаря веднага. Стисва устни и взема ръката ми в своите. Изражението й е на човек, който трябва да ми съобщи лоша вест, и адреналинът ми се покачва, докато чакам напрегнато.