Сара Груън - Вода за слонове

— Марлена! Марлена! — започва да крещи и дори оцелелите части от лицето му загубват всякакъв цвят. Косата му пада безредно на челото. — Не можеш да го направиш! Това не е краят! Чуваш ли ме? Ти си моя жена, Марлена! Докато смъртта ни раздели, помниш ли? — изправя се на крака и стисва юмруци. — Докато смъртта ни раздели! — изкрещява.

Без да спира, Марлена ми подава куфара си. Обръщам се и тръгвам след нея, взирайки се в тънкия й кръст, докато тя прекосява кафявата трева. Едва когато достига края на терена, забавя ход достатъчно, за да мога да тръгна успоредно с нея.

— Мога ли да ви помогна? — пита хотелският администратор и поглежда към звънчето над вратата, оповестило идването ни. Първоначалното му изражение на загрижена любезност бързо се измества от тревога, а после и от отвращение — същата промяна, която виждахме по лицата на всеки случайно срещнат минувач по пътя за насам. От една от пейките до входната врата мъж и жена на средна възраст ни зяпат най-безочливо.

А ние наистина сме забележителна двойка. Кожата около окото на Марлена се е обагрила в забележителен син оттенък, но лицето й поне не е загубило формата си, за разлика от моето, което представлява разбито кървящо парче месо — от раните по него все още се процежда кръв.

— Трябва ми стая — обажда се Марлена.

Администраторът я поглежда с отвращение.

— Нямаме — отсича, избутва очилата си по-нагоре на носа с един пръст и се връща към счетоводната си книга.

Оставям куфара на земята и заставам до Марлена.

— На табелата ви пише, че имате свободни стаи.

Устните му се свиват в арогантна черта.

— Значи греши.

Марлена докосва лакътя ми.

— Хайде, Якоб.

— Не, няма „хайде“ — заявявам и се обръщам към администратора: — На дамата й трябва стая, а вие имате свободни.

Той отправя подозрителен поглед към лявата й ръка и вдига вежда.

— Не даваме стаи на неженени двойки.

— Не е за нас. Само за нея.

— Аха — клати многозначително глава.

— По-добре внимавай как се държиш, приятел — предупреждавам го. — Не ми харесва намекът ти.

— Нищо не намеквам — отвръща той.

— Якоб, моля те — обажда се Марлена повторно. — Нека просто отидем някъде другаде.

За последен път хвърлям на администратора свиреп поглед, за да го накарам да разбере какво щеше да му се случи, ако я нямаше Марлена, и после вдигам куфара й. Тя се отправя към вратата.

— О, но аз знам коя сте! — възкликва женската половина от двойката на пейката. — Вие сте момичето от плаката! Да, да, сигурна съм! — извръща се към мъжа, седнал до нея. — Норбърт, това е момичето от плаката! Нали така? Госпожице, нали вие сте цирковата звезда?

Марлена отваря вратата, оправя периферията на шапката си и излиза. Тръгвам след нея.

— Чакайте — провиква се администраторът, — мисля, че може и да имаме…

Затръшвам вратата зад себе си.

В хотела, разположен три номера по-надолу по улицата, нямат подобни колебания, макар администраторът да ми е почти толкова неприятен, колкото и другият. Той просто умира да разбере какво се е случило. Очите му ни оглеждат изучаващо, светнали, любопитни, нахални. Ако единствената щета по нас двамата беше почернялото око на Марлена, е, знам какво щеше да си помисли, но тъй като аз съм много по-зле, историята се превръща в далеч по-голяма загадка.

— Стая 2Б — обявява той и провесва един ключ пред себе си, все още без да може да откъсне захласнатия си поглед от гледката, която представляваме. — Нагоре по стълбите и после надясно. В края на коридора.

Запътвам се нагоре след Марлена, наблюдавайки добре оформените й прасци, докато тя се изкачва по стълбите.

За миг се засуетява с ключа, после отстъпва настрани и го оставя в ключалката.

— Не мога да го завъртя. Искаш ли ти да опиташ?

Завъртам го в дупката. След няколко секунди ключалката поддава. Отварям вратата и отстъпвам, за да й направя път. Тя захвърля шапката си на леглото и отива до отворения прозорец. Полъх на вятъра раздвижва пердето, първо го издува навътре в стаята, а после го засмуква обратно към рамката.

Стаята е обзаведена просто, но с всичко необходимо. Тапетите и пердетата са на цветя, а леглото е покрито с кадифена покривка. Вратата на банята е отворена и се вижда, че помещението е голямо, а ваната има крачета.

Поставям куфара на пода и оставам да стърча неловко в стаята. Марлена е обърната с гръб към мен. На врата й зее рана — там, където закопчалката на колието се е забивала в кожата й.

— Имаш ли нужда от още нещо? — питам, като си играя нервно с шапката си.