Сара Груън - Вода за слонове

— Какво искате пък вие? — пита той, все едно ме познава отпреди, като че ли появата на разбити изгнили домати е ежедневие за този хотел.

— Искам да видя госпожица Л’Арк — заявявам, спомняйки си, че Марлена се е записала на регистратурата под моминското си име. — Марлена Л’Арк.

— Тук няма човек с подобно име — отвръща той.

— Разбира се, че има. Бях с нея, когато се регистрира тази сутрин.

— Съжалявам, но нещо грешите.

За миг се взирам в него и после се устремявам към стълбите.

— Ей, приятел! Върни се веднага!

Вземам стъпалата по две наведнъж.

— Ако се изкачиш по тези стълби, ще повикам полиция! — виква той.

— Давай!

— Наистина ще го направя! Ще им позвъня още сега!

— Добре!

Започвам да блъскам по вратата й с разбитите си кокалчета.

— Марлена?

Само миг по-късно администраторът ме сграбчва и ме завърта в кръг, след което ме блъсва в стената. Ръцете му са здраво вкопчени в реверите ми, а лицето му е на сантиметри от моето.

— Нали ти казах, че не е тук.

— Всичко е наред, Албърт. Той е приятел.

Марлена е излязла в коридора и сега стои зад нас.

Той замръзва. Горещият му дъх продължава да облъхва лицето ми. Очите му се разширяват от объркване.

— Какво? — пита той.

— Албърт? — изричам аз, също така объркан. — Албърт?

— Но това, което стана по-рано…

— Това не е същият човек. Този е друг.

— Август е бил тук? — най-сетне картинката започва да ми се изяснява. — Добре ли си?

Погледът на Албърт се движи от мен към нея и после пак към мен.

— Той е приятел. Това е мъжът, който се би с него — обяснява Марлена.

Албърт ме пуска, прави непохватен опит да приглади якето ми и после ми протяга ръка.

— Съжалявам, приятел. Работата е там, че страшно приличаш на онзи, другия.

— Ъъъ, няма нищо — отвръщам и хващам ръката му. Той я стиска и аз потръпвам.

— Август те търси — обръщам се към Марлена. — Трябва да те преместим някъде другаде.

— Не ставай глупав — отвръща тя.

— Той вече я намери — обажда се Албърт. — Казах му, че не е отседнала тук и сякаш ми повярва. Затова се учудих когато ти… той… ъъъ, отново се появи на рецепцията.

От първия етаж се чува звън: звънецът на входната врата. Двамата с Албърт се споглеждаме, аз избутвам Марлена в стаята, а той се втурва надолу по стълбите.

— Мога ли да ви помогна? — чувам го да пита, докато затварям вратата, и от гласа му разбирам, че новодошлият не е Август.

Облягам се на вратата и дълбоко въздъхвам от облекчение.

— Наистина ще се почувствам по-спокоен, ако ми позволиш да ти намеря стая някъде по-далеч от цирка.

— Не. Искам да остана тук.

— Но защо?

— Защото вече е идвал тук и си мисли, че ме няма. Освен това не мога да се крия от него до безкрай. Утре трябва да се върна във влака.

Дори не съм помислил за това.

Тя пресича стаята, прокарвайки пътьом ръка по повърхността на малката масичка. После рухва в един стол и отпуска глава на облегалката му.

— Той се опита да ми се извини — осведомявам я.

— А ти прие ли извинението му?

— Разбира се, че не — отвръщам оскърбен.

Тя вдига рамене.

— Ще ти бъде по-лесно, ако го приемеш. Ако не го направиш, най-вероятно ще те уволнят.

— Той те удари, Марлена!

Тя затваря очи.

— Боже мой, винаги ли е бил такъв?

— Да. Е, никога досега не ме е удрял. Но тези промени в настроението? Да. Когато заспивам вечер, никога не знам какво ще заваря, когато се събудя.

— Чичо Ал казва, че е болен от параноидна шизофрения.

Тя навежда глава.

— Как си могла да го понесеш толкова време?

— Нямах друг избор. Омъжих се за него, преди да разбера. Ти сам си виждал как стоят нещата. Когато се чувства щастлив, той е най-очарователният човек на света. Когато обаче нещо го ядоса… — въздъхва и не казва нищо за толкова дълго, че се чудя дали изобщо ще продължи. Когато отново проговаря, гласът й трепери. — Когато се случи за пръв път, от женитбата ни бяха изминали само три седмици. Уплаших се до смърт. Преби един от работниците в менажерията така жестоко, че човекът загуби едното си око. Видях го как го прави. Обадих се на родителите си и ги попитах дали мога да се върна вкъщи, но те отказаха дори да говорят с мен. Това, че съм се омъжила за евреин, само по себе си бе достатъчно лошо, но да искам и развод? Баща ми накара майка да ми каже, че в неговите очи съм мъртва от деня, в който съм избягала с Август.

Прекосявам стаята и коленича до нея. Вдигам ръка да помилвам косата й, но след няколко секунди размислям и я поставям на страничната облегалка на стола й.