Сара Груън - Вода за слонове

Гледам го безмълвно. Усещам как лицето ми пламва от омраза.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да държиш във влака ми пътник без билет, без аз да разбера? Без да разбере той? — лицето му е сурово, а очите му блестят.

Изведнъж изражението му омеква и на устните му се изписва сърдечна усмивка. Той разтваря ръце в умолителен жест.

— Знаеш ли, ти май не ме разбра правилно. Хората, които работят в това шоу са моето семейство. И съм дълбоко привързан към всеки един от тях. Но това, което аз разбирам, а ти очевидно все още не, е, че понякога човек трябва да направи жертва за благото на всички оставали. А това, от което семейството ни има нужда, е Август и Марлена да уредят проблемите си. Разбираме ли се?

Взирам се в светналите му очи и си мисля с какво удоволствие бих забил между тях една брадва.

— Да, сър — отвръщам най-после, — мисля, че се разбираме.

Роузи стои с един крак, подпрян на ведрото, докато пиля ноктите й. Има по пет на всеки крак, като хората. Обработвам един от предните й крака, когато осъзнавам, че цялата дейност в менажерията е замряла. Работниците са застинали по местата си и се взират във входа с разширени очи.

Поглеждам натам. Август се приближава и спира точно пред мен! Косата му е паднала върху челото и той я отмята с подутата си ръка. Долната му устна е синьовиолетова и разцепена като печена наденица. Носът му е сплескан и от едната страна е покрит с коричка засъхнала кръв. В ръката си държи запалена цигара.

— Боже господи — той се опитва да се усмихне, но сцепената устна не му го позволява. Вдъхва дълбоко от цигарата. — Трудно е да се каже кой от двама ни е по-зле, а, момчето ми?

— Какво искаш? — питам, като се привеждам и започвам да изпилявам ръба на един от огромните нокти на Роузи.

— Нали вече не си вкиснат?

Не му давам никакъв отговор.

За миг той не казва нищо, само ме наблюдава как работя.

— Виж, знам, че не бях на себе си. Понякога въображението ми се развихря прекалено бурно.

— О, това значи е станало?

— Слушай — започва той, издухвайки дима, — надявах се, че можем да оставим случилото се зад гърба си. И тъй, какво ще кажеш, момчето ми. Приятели ли сме пак? — и ми протяга ръка.

Изправям се и прибирам ръце отстрани до тялото си.

— Ти си я ударил, Август.

Останалите мъже ме зяпат, загубили дар слово. Август е слисан. Устните му се раздвижват, той прибира ръката си и пъха в нея запалената цигара. Ръцете му са разранени, с изпочупени нокти.

— Да, знам.

Отстъпвам и разглеждам ноктите на Роузи.

— Potoz noge. Potoz noge, Роузи.

Тя повдига огромния си крак и го поставя обратно на земята. Ритвам преобърнатото ведро към другия й преден крак.

— Noge! Noge! — Роузи премества тежестта си и поставя крака си върху средата на ведрото. — Teraz do przodu 38 — избутвам с пръсти задната част на крака й, докато ноктите й увисват над ръба. — Добро момиче — хваля я и я потупвам по рамото. Тя вдига хобот и разтваря уста в усмивка. Бръквам вътре и погалвам езика й.

— Знаеш ли къде е отишла? — пита Август.

Навеждам се и започвам да разглеждам ноктите на Роузи, плъзгайки пръсти по вътрешната част на крака й.

— Трябва да я видя — продължава Август.

Захващам се с пиленето и във въздуха се понася облак от стрити частици от нокти.

— Добре, както искаш — изрича той с писклив глас. — Но тя е моя жена и ще я намеря. Дори да трябва да обикалям от хотел на хотел, ще я намеря.

Поглеждам към него точно когато той захвърля цигарата. Тя описва дъга във въздуха и кацва в отворената уста на Роузи, като изсъсква при допира с езика й. Роузи надава рев, изпаднала в паника, мята глава напред-назад и бърка с хобот в устата си.

Август излиза от менажерията. Отново се обръщам към Роузи. Тя се взира в мен и на лицето й е изписана безмерна тъга. Кехлибарените й очи са пълни със сълзи.

Трябваше да се досетя, че Август наистина ще тръгне да обикаля от хотел на хотел. Но тогава не мислех нищо и ето че Марлена се намира във втория най-близък до цирка хотел. И да иска, не би могла да си намери по-лесно за откриване скривалище.

Знам, че ме наблюдават, затова внимавам и чакам удобен момент. При първата възможност, която ми се открива, се измъквам и се втурвам към хотела. Прекарвам около минута, чакайки зад ъгъла, за да съм сигурен, че не са ме проследили. След като дишането ми се успокоява, си снемам шапката, избърсвам потта от челото си и влизам в сградата.

Администраторът вдига поглед към мен. Не е онзи, който я регистрира по-рано. Очите му са замъглени.