Сара Груън - Вода за слонове

— Не могат да дойдат — съобщава тя. — Трябвало е да бъде синът ви Саймън. Когато му позвъних, той си спомни, но вече бе поел друг ангажимент. На другите номера никой не вдигна.

— Друг ангажимент? — изграчвам.

— Да, сър.

— Казахте ли му за цирка?

— Да, сър. И той наистина много съжалява. Но другият ангажимент е нещо, от което просто не може да се измъкне.

Лицето ми се разкривява и преди да разбера какво става, съм се разхленчил като дете.

— Толкова съжалявам, господин Янковски. Знам колко важно бе това за вас. Ако можех, щях самата аз да ви заведа, но смяната ми продължава дванайсет часа.

Поднасям ръце към лицето си, за да скрия старческите си сълзи. Няколко секунди по-късно пред лицето ми се разлюлява кърпичка.

— Вие сте добро момиче, Розмари — прошепвам, поемайки кърпичката, и издухвам течащия си нос. — Нали го знаете? Не знам какво щях да правя без вас.

Тя остава загледана в мен за дълго време. Твърде дълго. Най-после казва:

— Господин Янковски, нали знаете, че утре напускам?

Рязко вдигам глава.

— А? За колко време? — о, мътните да го вземат, точно това ми трябваше. Ако излезе в отпуска, вероятно по времето, когато се върне, вече ще съм забравил как се казва.

— Местим се в Ричмънд. За да сме по-близо до свекърва ми. Напоследък не е добре със здравето.

Като зашеметен съм. За миг челюстта ми се раздвижва безмълвно, преди да успея да намеря думи.

— Омъжена ли сте?

— От двайсет и шест щастливи години, господин Янковски.

— От двайсет и шест години? Не може да бъде. Та вие сте още момиче.

Тя се смее.

— Аз съм баба, господин Янковски. На четирийсет и седем години съм.

За миг седим безмълвни един до друг. Тя бръква в светлорозовия си джоб и сменя изцапаната ми кърпичка с чиста. Попивам дълбоките кухини, в чиито дъна се намират очите ми.

— Той е късметлия. Съпругът ви — уточнявам.

— И двамата извадихме късмет. Наистина сме благословени.

— Както и свекърва ви. Знаете ли, че нито едно от децата ми не успя да ме вземе при себе си?

— Е… Това невинаги е лесно, нали знаете.

— Не съм казал, че е.

Тя взема ръката ми.

— Знам, господин Янковски. Знам.

Несправедливостта на всичко това ме съкрушава. Затварям очи и си представям старата Ифи Бейли с точещите се от устата й лиги в голямата палатка. Та тя няма дори да разбере, че е там, камо ли да запомни някой от номерата.

След няколко минути Розмари пита:

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не — отвръщам и наистина е така, освен ако не може да ме заведе в цирка или да доведе цирка при мен. Или да ме вземе със себе си в Ричмънд. — Мисля, че бих предпочел да остана сам — добавям.

— Разбира — казва тя нежно. — Да ви върна ли в стаята ви?

— Не. Мисля, че ще поседя тук.

Тя се изправя, навежда се над количката и остава така достатъчно дълго, за да ме целуне по челото, а после изчезва в коридора, съпроводена от скърцането на гумените си подметки върху плочките.

Когато се събуждам, Марлена е изчезнала. Незабавно започвам да я търся и я виждам да излиза от вагона на чичо Ал, придружена от Ърл. Той я съпровожда до вагон номер 48 и принуждава Август да излезе, докато тя е вътре.

Със задоволство установявам, че Август изглежда по същия начин като мен, тоест като размазан изгнил домат. Когато Марлена се качва във вагона, той извиква името й и се опитва да тръгне след нея, но Ърл му препречва пътя. Август е възбуден и отчаян, мести се от прозорец на прозорец, надига се на пръсти, ридае и целият вони на разкаяние.

Това никога вече няма да се повтори. Той я обича повече от живота си и тя не може да не го знае. Не разбира какво му е станало. Готов е на всичко — всичко! — за да се реваншира в очите й. Тя е богиня, кралица, а той е просто една нещастна купчинка от съжаление. Не може ли тя да разбере колко съжалява? Нарочно ли се опитва да го измъчва? Няма ли сърце?

Когато слиза от вагона с куфар в ръка, Марлена минава край него, без дори да го погледне. Носи сламена шапка с широка периферия, нагласена така, че да прикрива почернялото й око.

— Марлена! — провиква се той, посягайки към нея, и я сграбчва за ръката.

— Пусни я — отсича Ърл.

— Моля те. Умолявам те — Август пада на колене в прахта. Ръцете му се плъзгат надолу по нейната, докато накрая улавят лявата й длан. Той я поднася към лицето си, облива я със сълзи и целувки, а тя е вперила поглед право пред себе си с каменно изражение.

— Марлена. Скъпа. Погледни ме. Стоя на колене пред теб. Какво повече бих могъл да направя? Скъпа моя, любима, моля те, ела вътре с мен. Ще поговорим за това. Ще оправим нещата — започва да рови в джоба си; изважда пръстен, който се опитва да пъхне на средния й пръст. Тя издърпва ръката си и продължава да върви.