Сара Груън - Вода за слонове

— Не, благодаря — отвръща тя.

Наблюдавам я още известно време. Искам да прекося стаята и да я взема в обятията си, но не го правя. Вместо това излизам, като тихо затварям вратата след себе си.

Понеже не мога да измисля какво друго да направя, се отправям към менажерията и се захващам с обичайните си дейности — режа, бъркам и отмервам храна, преглеждам абсцеса на зъба на един як и улавям Бобо за ръцете, развеждайки го със себе си, докато проверявам останалите животни.

Вече съм стигнал до изриването на торта, когато зад гърба ми се появява Диамантения Джо.

— Чичо Ал иска да те види.

За миг го гледам, а после оставям лопатата върху сламата.

Чичо Ал ме очаква във вагон-ресторанта, седнал зад чиния с пържола и картофи. В ръката си държи пура и изпуска кръгчета от дим. Антуражът му е застанал зад него, всички с много сериозни лица. Свалям шапката от главата си.

— Искал си да ме видиш.

— А, Якоб — казва той и се навежда напред. — Радвам се да те видя. Уреди ли проблема с Марлена?

— Вече е настанена в хотел, ако това имаш предвид.

— Да, и за това питах.

— Тогава не съм убеден, че знам какво имаш предвид.

За миг той не казва нищо. После оставя пурата си и сплита ръце, оформяйки шпиц с пръстите си.

— Много е просто. Не мога да си позволя да загубя нито един от тях.

— Доколкото знам, тя не възнамерява да напуска шоуто.

— Нито пък той. Само си представи какво ще стане, ако те и двамата останат тук, но не се съберат отново. Август просто не е на себе си от мъка.

— Нали не предлагаш да се върне при него!

Той се усмихва и накланя глава на една страна.

— Той я е ударил, Ал. Ударил я е.

Чичо Ал потрива брадичката си и се замисля, преди да ми отговори.

— Е, да. Трябва да кажа, че това не ме интересува особено — махва към мястото срещу себе си. — Седни.

Приближавам се и сядам на крайчеца на стола. Чичо Ал накланя глава настрани, изучавайки лицето ми.

— Има ли нещо вярно в това?

— В кое?

Той започва да барабани с пръсти по масата и присвива устни.

— Ти и Марлена наистина ли сте… хмм, как да го кажа…

— Не.

— Ммм — той е все тъй замислен. — Добре. И аз не мислех, че сте, но е добре да го чуя и от теб. В такъв случай ще можеш да ми помогнеш.

— Какво? — питам.

— Аз ще убедя него, а ти нея.

— Как ли пък не.

— Да, разбирам, че в момента си поставен между чука и наковалнята, нали си приятел и с двамата.

— Не съм му никакъв приятел.

Той въздъхва и на лицето му се изписва преувеличен израз на огромно търпение.

— Трябва да разбереш Август. Той го прави само от време на време. Не е виновен — привежда се напред и приковава поглед в лицето ми. — Мили боже. Май ще е по-добре да потърсим някой лекар да те види.

— Не ми трябва лекар. И разбира се, че е виновен.

Той се взира в мен и отново се обляга назад в стола си.

— Той е болен, Якоб.

Не казвам нищо.

— Има парагоидна шизфония.

— Какво има?!…

— Парагоидна шизфония — повтаря чичо Ал.

— Искаш да кажеш параноидна шизофрения?

— Да. Както и да е. Важното обаче е, че Август е съвсем умопобъркан. Разбира се, той е също така и гениален, затова се налага да се справяме с другото. И разбира се, на Марлена й е най-трудно, затова трябва да я подкрепяме.

Поклащам глава, зашеметен.

— Ти чуваш ли се какво говориш?

— Не мога да загубя нито един от двамата. А ако те не се съберат отново, никой няма да може да озапти Август.

— Той я е ударил — повтарям.

— Да, знам, и това е много тъжно. Но той е неин съпруг, нали така?

Поставям шапката на главата си и се надигам.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Връщам се на работа — отвръщам. — Отказвам да седя тук и да те слушам как разправяш, че няма нищо лошо Август да я бие, защото му била жена. Или че грешката не е негова, защото е луд. Ако наистина е луд, това е още една причина, поради която тя трябва да стои настрана.

— Ако искаш да имаш работа, на която да се върнеш, сега ще седнеш на мястото си.

— Знаеш ли какво? Пет пари не давам за работата ти — запътвам се към вратата. — Довиждане. Ще ми се да можех да кажа, че съм щастлив да те познавам.

— А какво ще кажеш за малкия си приятел?

Застивам на мястото си с ръка на дръжката.

— Малкото лайно с кучето — обяснява Ал замислено. — И другия, как му беше името? — щраква с пръсти, като се мъчи да си припомни.

Бавно се обръщам назад. Вече знам какво ще чуя.

— Знаеш за кого говоря. Безполезния сакат, който от седмици ми подяжда храната и заема място във влака ми, без да върши абсолютно нищо. Та какво ще кажеш за него?