Сара Груън - Вода за слонове

Уолтър прибира стомната обратно в куфара и остава приведен, ровейки за нещо на дъното. Когато се изправя, виждам в ръката му голям нож.

Той затваря вътрешната врата и я запречва с парче дърво. Накрая сяда, подпрял гръб на стената, с ножа до себе си.

Малко по-късно чуваме шума на конски копита, които трополят по рампата. Пийт, Отис и Диамантения Джо разговарят с приглушен глас в другата част на вагона, но никой не почуква на вратата и никой не проверява дали е затворена. След известно време ги чуваме как свалят рампата и затварят външната врата.

Когато влакът най-после изпухтява и поема напред, Уолтър изпуска шумна въздишка. Поглеждам към него. Той провесва глава между коленете си и за миг остава така. После става и пъхва големия нож зад куфара.

— Голям си късметлия — въздъхва, докато освобождава парчето дърво. Отваря вратата и отива до редицата куфари, които скриват Кемъл от погледа ни.

— Аз ли? — питам със замъглен от алкохола мозък.

— Да, ти. Поне дотук си късметлия.

Отмества куфарите от стената и изважда Кемъл, след което го завлича до другата част на вагона, за да се погрижи за тоалета му.

Унасям се, замаян от комбинирания ефект на травмите и алкохола.

Едва-едва виждам как Уолтър помага на Кемъл да се нахрани. Спомням си как се изправих на лакът, за да пийна малко вода и после се строполих обратно на постелката. Следващото, което помня, е как Кемъл хърка, проснат по гръб на леглото, а Уолтър седи на конския чул в ъгъла с лампата на пода до себе си и книга в скута си.

Чувам стъпки по покрива на вагона и миг по-късно меко тупване точно пред вратата ни. Цялото ми тяло настръхва от тревога.

Уолтър пропълзява като рак по пода и сграбчва ножа иззад куфара, след което застава зад вратата, стиснал здраво дръжката му. Прави ми знак с ръка да отида до лампата. Повличам се през стаята, но тъй като едното ми око е напълно затворено, не виждам добре и се блъсвам.

Вратата се отваря. Пръстите на Уолтър се свиват и разпускат около дръжката на ножа.

— Якоб?

— Марлена! — извиквам.

— Исусе Христе, жено! — крясва Уолтър и захвърля ножа на пода. — За малко да те убия — сграбчва ръба на вратата и главата му започва да се върти наляво-надясно, докато се опитва да види пространството около нея. — Сама ли си?

— Да — отвръща тя. — Извинявай. Трябва да говоря с Якоб.

Уолтър отваря вратата още малко. Лицето му се отпуска.

— Уфф — изпуфтява той. — Влизай тогава.

Когато тя влиза в стаята, вдигам керосиновата лампа. Лявото око на Марлена е мораво и подуто.

— Исусе Христе! — простенвам. — Той ли го направи?

— О, боже, виж се само! — възкликва тя и посяга към мен. Пръстите й се плъзват по лицето ми. — Трябва да те види лекар.

— Добре съм.

— Кой, по дяволите, е това? — пита Кемъл. — Дама ли е? Нищо не виждам. Някой да ме обърне.

— О, извинете — Марлена е стресната от вида на осакатеното тяло на леглото. — Мислех, че тук сте само двама… О, толкова съжалявам. Ще си тръгвам.

— Не, няма — заявявам.

— Не исках да кажа… при него.

— Не искам да се разхождаш по покривите на движещи се вагони, а още по-малко да скачаш между тях.

— Съгласен съм с Якоб — обажда се Уолтър. — Ще се изнесем при конете и ще можеш да спиш на спокойствие.

— Не, не бих могла — възразява Марлена.

— Тогава нека ти дам онази постелка там. Ще я занеса при конете.

— Не. Не исках да… — поклаща глава. — О, господи. Изобщо не биваше да идвам — закрива лицето си с ръце и след миг избухва в плач.

Подавам лампата на Уолтър и я привличам към себе си. Тя се сгушва в мен, ридаейки с глас, и заравя лице в ризата ми.

— Уф! — отново пуфти Уолтър. — Това като че ли ме превръща в съучастник.

— Нали искаше да говорим? Давай — обръщам се към Марлена.

Тя подсмърква и се отдръпва. Минава през вратата в отделението на конете и аз я следвам, затваряйки вратата зад нас.

Разнася се приглушено цвилене. Познали са я. Марлена се отправя към Полунощ и го погалва по хълбока. Отпускам се до стената и чакам. След малко тя сяда до мен. Докато влакът взема един завой, подът под нас подскача и ни запраща един срещу друг, така че раменете ни се докосват.

Проговарям първи.

— Удрял ли те е преди?

— Не.

— Ако го направи пак, кълна се в бога, че ще го убия.

— Ако го направи пак, няма да ти се наложи.

Поглеждам към нея. Лунната светлина навлиза през процепите между дъските зад нея и профилът й е черен, не се открояват никакви подробности.

— Ще го напусна — заявява тя и навежда брадичка към гърдите си.