Сара Груън - Вода за слонове

Инстинктивно посягам към ръката й. Пръстена й го няма.

— Каза ли му? — питам.

— Недвусмислено.

— И как го прие?

— Сам видя отговора му.

Седим, заслушани в потракването на съединителите под нас. Погледът ми е зареян над гърбовете на спящите коне и е насочен към отрязъците от нощта, видими през процепите между дъските.

— Какво смяташ да правиш? — питам.

— Предполагам, че когато пристигнем в Ери, ще поговоря с чичо Ал и ще видя дали не може да ме смести някъде в купето на момичетата.

— А междувременно?

— Междувременно ще остана в някой хотел.

— Няма ли да се върнеш при семейството си?

Пауза.

— Не. А и не мисля, че те биха ме приели.

Стоим облегнати на стената, все още уловени за ръце. След около час тя заспива и се плъзва надолу, докато главата й се отпуска на рамото ми. Аз оставам буден и попивам близостта й с всяка клетка от тялото си.

— Господин Янковски? Време е да се приготвите.

Гласът се приближава все повече до мен и очите ми се отварят. Над мен се е надвесила Розмари и фигурата й се очертава върху плочките на тавана.

— Ъъъ? О, да — с усилие се надигам на лакти. Залива ме прилив на радост, когато осъзнавам, че не само си спомням къде съм и коя е тя, но помня също така и че днес ще ходя на цирк. Може би случилото се по-рано е било просто някакъв вид изтичане на мозък?

— Стойте така. Ще повдигна главата на леглото ви — нарежда ми тя. — Искате ли да минете през банята?

— Не, но си искам хубавата риза. И папийонката.

— Папийонката ви! — задавя се тя, отмята глава назад и избухва в смях.

— Да, папийонката ми — потвърждавам.

— О, боже, ама вие наистина сте забавен — подхвърля, докато отива към шкафа ми.

Докато се върне, успявам да разкопчая три копчета на ризата, която нося в момента. Не е зле за изкривени пръсти като моите. Оставам много доволен от себе си. Ум и тяло, и двете все още в действие.

Розмари ми помага да си сваля ризата, а аз поглеждам надолу към мършавото си тяло. Ребрата ми стърчат, а няколкото косъма, останали на гърдите ми са бели. Дори и в собствените си очи приличам на стара състезателна хрътка — само жили и мършави ребра. Розмари пъха ръцете ми в ръкавите на хубавата ми риза, а няколко минути по-късно се навежда над мен, за да оправи ръбовете на папийонката ми. После се отдръпва, накланя глава и прави последна корекция.

— Е, признавам, че папийонката се оказа удачно решение — одобрително кима тя. Гласът й е дълбок, сладък, лиричен. Мога да я слушам цял ден, без да ми омръзне. — Искате ли да се огледате?

— Изправихте ли я както трябва? — питам.

— Разбира се.

— Тогава не, не искам. Напоследък не изпитвам голяма любов към огледалото — намусвам се.

— Според мен сте много хубав — поставя ръце на хълбоците си и ме разглежда внимателно.

— О, пссст! — размахвам към нея костелива ръка.

Тя отново се смее и звукът на смеха й прилича на вино — затопля вените ми.

— И така, тук ли предпочитате да изчакате семейството си, или да ви изведа в преддверието?

— В колко часа започва представлението?

— В три — отвръща тя. — Сега е два.

— Ще ги почакам в преддверието. Искам да тръгнем веднага щом дойдат.

Розмари търпеливо изчаква да положа скърцащото си тяло в инвалидната количка. Докато ме изкарва, преплитам ръце в скута си и започвам нервно да ги въртя.

Преддверието е пълно със старци в инвалидни колички, строени пред местата, отредени за посетителите. Розмари ме паркира в самия край, до Ифи Бейли.

Ифи е превита на две, старческата й гърбица я принуждава почти да заравя глава в скута си. Косата й е рядка и бяла и някой — очевидно не Ифи — я е сресал грижливо така, че да скрие плешивите петна на главата й. Тя внезапно се обръща към мен и лицето й грейва.

— Морти! — провиква се тя, като протяга прилична на скелет ръка и я сключва около китката ми. — О, Морти, ти се върна!

Отдръпвам ръката си настрани, но нейната ме следва. Докато се опитвам да се отдалеча от нея, тя ме придърпва към себе си.

— Сестра! — виквам, опитвайки се да се освободя. — Сестра!

Няколко секунди по-късно някой ме откопчва от Ифи, която е убедена, че аз съм покойният й съпруг. Нещо повече, убедена е, че вече не я обичам. Тя се навежда през страничната облегалка на количката си, като ридае с глас и размахва ръце в отчаян опит да стигне до мен. Сестрата с конската физиономия ми се притичва на помощ, като ме премества на известно разстояние от Ифи и слага между нас проходилката ми.