Сара Груън - Вода за слонове

Той извива китката си и шапката полита от ръката му към ъгъла. После сваля жилетката си бавно, методично. Отива до тоалетката и замахва с жилетката, като че ли се кани да я постави на облегалката на стола. Когато вижда там шапката на Роузи, променя намерението си, сгъва жилетката и я поставя внимателно върху седалката. Очите му се свеждат към отвореното чекмедже и преливащите отвътре копринени шалчета.

— Да не съм ви хванал в неудобен момент? — пита той и поглежда към нас. Гласът му звучи така равно и делнично, като че моли някого да му подаде солта или нещо друго, делнично.

— Скъпи, не знам за какво говориш — отвръща Марлена с тих глас.

Август посяга към чекмеджето и измъква отвътре един дълъг, почти прозрачен оранжев шал.

— Забавлявала си се с шалчетата, а? — дръпва края на шала и той отново се плъзва между пръстите му. — О, ти си била голяма палавница. Но това и преди го знаех.

Марлена го гледа онемяла.

— И тъй — процежда той, — това посткоитално тържество ли е? Разполагахте ли с достатъчно време? Или може би трябва да изляза за малко и после пак да се върна? Макар че трябва да отбележа, слонът е неочаквано допълнение. Чак ме е страх да си представя какво значи това.

— За какво, за бога, говориш? — пита Марлена.

— Две чаши — натъртва той и кимва към ръцете й.

— Какво? — тя вдига чашите толкова бързо, че съдържанието им се разплисква на тревата. — За това ли говориш? Третата е ей…

— За глупак ли ме мислиш?

— Август… — започвам.

— Млъкни! Просто млъкни, да те вземат мътните!

Лицето му е станало мораво, а очите му ще изхвръкнат. Целият се тресе от ярост.

Аз и Марлена оставаме съвсем неподвижни, онемели от изненада. А после изражението на Август отново се променя: на лицето му пак се изписва нещо като безразличие. Ръцете му продължават да си играят с шала и той дори му се усмихва. Сгъва го грижливо и го поставя обратно в чекмеджето. Когато се изправя, бавно поклаща глава.

— Ти… ти… ти…

Издига ръка нагоре, разцепвайки въздуха с пръстите си. После обаче променя намеренията си, тъй като вниманието му е привлечено от бастуна със сребърен връх. Той все още си стои облегнат на чергилото близо до масата, където съм го оставил. Август отива до него и го вдига.

Чувам зад гърба си плисъка на течност върху трева и бързо се обръщам. Роузи пикае на тревата, притиснала уши до главата си и свила хобота си надолу.

Август удря сребърната дръжка на бастуна върху дланта си отново, и отново.

— Колко дълго мислехте, че ще успеете да го скриете от мен? — за миг замлъква и после ме поглежда в очите. — А?

— Август — недоумявам, — не знам за какво…

— Казах да млъкнеш! — обръща се и размахва бастуна над подредената маса, помита чинии, прибори и бутилки и ги събаря на земята. После вдига крак и ритва масата, която се преобръща настрана; китайски порцелан, стъкло и храна политат във въздуха.

За миг Август се взира в бъркотията на пода и после вдига глава.

— Наистина ли си мислехте, че няма да разбера какво става? — очите му се приковават в Марлена, вената на слепоочието му пулсира. — О, ти наистина си добра, скъпа моя — поклаща пръст към нея и се усмихва. — Не мога да ти го отрека. Много си добра.

Връща се пред тоалетката и обляга бастуна върху ръба й. После се навежда и поглежда образа си в огледалото. Намества падналия върху челото му кичур и го приглажда с длан. После замръзва на мястото си, все още с ръка на челото.

— Ку-ку — казва, загледан в отраженията ни. — Виждам ви.

От огледалото ме поглежда ужасеното лице на Марлена.

Август се обръща и вдига шапката на Роузи от розови пайети.

— И точно в това е проблемът, нали така? В това, че ви виждам. Вие си мислите, че не ви виждам, но не е така. Трябва да призная, че това беше добър номер — започва да премята блестящото парче плат през пръстите си. — Преданата съпруга, скрита в килера, която шие и така премахва всяко подозрение. Или не беше килер? Може да е станало точно тук. Или отидохте в палатката на онази курва? Курвите си помагат една на друга, нали така? — поглежда към мен. — И тъй, къде го направи, Якоб? Къде точно се изчука с жена ми?

Улавям Марлена за лакътя.

— Ела. Да вървим.

— Аха! Значи дори не го и отричате! — крясва Август. Пръстите му с побелели кокалчета стисват шапката и яростно я дръпват. През стиснатите му зъби излизат крясъци, докато по дължината на плата в ръцете му плъзва процеп.

Марлена надава писък, изпуска чашите и притиска длан към устата си.