Сара Груън - Вода за слонове

— Да, така мисля.

— След секунда се връщам — казва той и изчезва. След няколко минути се появява отново, носи два осемкилограмови чука, по един във всяка ръка. Запраща единия към Бил, който изобщо не изглежда обезпокоен от полетялата над него тежест, а я хваща за дръжката и влиза след Грейди в палатката. С няколко идеално изчислени удара железният кол е забит в земята.

Довеждам Роузи в палатката и коленича, за да прикрепя здраво веригата, която виси на крака й. Тя оставя този крак твърдо стъпил на земята, но пренася тежестта си основно върху другите. Когато се изправям, виждам, че се е навела към голяма купчина дини, натрупана в ъгъла.

— Искаш ли пак да го привържем? — пита Грейди и посочва плющящото чергило.

— Да, ако нямате нищо против. Мисля, че Марлена не иска Август да разбере за присъствието на Роузи, преди да е влязъл вътре.

Грейди сви рамене.

— Мен не ме бърка.

— Хей, Грейди? Имаш ли нещо против да наглеждаш Роузи? Само за две минути. Трябва да се преоблека.

— Не знам — колебае се той и поглежда към Роузи с присвити очи. — Нали няма да извади кола си от земята или нещо друго?

— Не мисля. Но ето виж — отправям се към купчината дини. Роузи извива хобот и отваря уста в широка усмивка. Вземам една диня и я запращам на земята точно пред нея. Тя се пръсва и хоботът незабавно се забива в червеното месо на плода. Към устата на слона политат цели парчета, както са си с кората. — Ето ти гаранция, че ще кротува.

Провирам се под чергилото и отивам да се преоблека.

Когато се връщам, Марлена е вече в палатката, облечена в украсената с мъниста копринена рокля, която Август й даде в нощта, когато тримата вечеряхме в купето им. На шията й блести диамантеното колие.

Роузи щастливо дъвче поредната диня — знам, че й е най-малко втората, но в ъгъла има още поне пет-шест. Марлена е свалила шапката от главата й и я е преметнала през облегалката на стола пред тоалетката си. Докато ме е нямало, са донесли маса за хранене, отрупана с чинии със сребрист кант и бутилки с вино. Надушвам миризмата на печено говеждо и стомахът ми се свива от глад.

Зачервена, Марлена рови в едно от чекмеджетата на тоалетката си.

— О, Якоб! — посреща ме тя, хвърляйки поглед през рамо. — Добре, че дойде. Вече бях започнала да се тревожа. Той ще се появи всеки миг. О, боже! Сега пък не мога да я намеря — изведнъж се изправя, като оставя чекмеджето отворено. Отвътре се подават копринени шалчета, които преливат през ръба му. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Да, разбира се — отвръщам.

Тя изважда от един трикрак сребърен съд за охлаждане на вино бутилка шампанско. Ледът в съда се размества и започва да дрънчи. От дъното на бутилката се стичат капки вода. Марлена ми я подава.

— Може ли да я отвориш точно когато той влиза? Освен това искам да извикаш „Изненада!“.

— Разбира се — съгласявам се и поемам бутилката. Махам телта отгоре и чакам, поставил палец на тапата. Роузи протяга хобот, опитвайки се да го провре между пръстите ми и бутилката. Марлена продължава да рови в чекмеджето.

— Какво е това?

Поглеждам по посока на гласа. Август е влязъл в палатката, без да го забележа, и сега стои пред нас.

— О! — извиква Марлена, като се обръща към него. — Изненада!

— Изненада! — виквам и аз, като се извръщам настрана от Роузи и гръмвам тапата. Тя се удря в брезента, отскача и пада на тревата. По пръстите ми бликва шампанско и аз избухвам в смях. Марлена се втурва към мен с две високи чаши за шампанско, за да улови пяната. Когато най-после успяваме да влезем в синхрон, вече сме разлели една трета от бутилката, която Роузи все още се опитва да открадне от мен.

Поглеждам надолу. Розовите копринени обувки на Марлена са потъмнели от просмукалото се в тях шампанско.

— О, толкова съжалявам! — изричам през смях.

— Не, не! Не ставай глупав! — отвръща тя. — Имаме още една бутилка.

— Попитах, какво е това?

И двамата замръзваме с все още преплетени ръце. Тя поглежда към него и очите й внезапно се изпълват с тревога. В ръката си държи почти празната бутилка шампанско.

— Изненада. Празненство.

Август се взира в нея. Вратовръзката му е разхлабена, а жилетката — разкопчана. Лицето му е напълно лишено от всякакъв израз.

— Да, изненада — повтаря той, сваля си шапката и я завърта в ръце, за да я разгледа внимателно. Косата му се е накъдрила над челото. Внезапно поглежда към Марлена и вдига едната си вежда. — Или ти така си мислиш.

— Моля? — пита Марлена с глух глас.