Сара Груън - Вода за слонове

По-късно тя се сгушва до мен и косата й гъделичка лицето ми. Пръстите ми нежно се плъзгат по тялото й, запечатват го в паметта ми. Иска ми се да се разтопи върху мен като масло върху препечена филийка. Иска ми се да я погълна и до края на живота си да я нося, вдълбана в кожата си.

Иска ми се.

Лежа неподвижен, попивам усещането, предизвикано от допира на тялото й до моето. Не смея дори да дишам, за да не разваля магията.

Марлена неочаквано се размърдва, после скача и сграбчва часовника ми от нощната масичка.

— О, боже! — възкликва, захвърля го и премята крака през ръба на леглото.

— Какво? Какво има? — питам.

— Вече е обяд. Трябва да се връщам.

Втурва се към банята и затваря вратата. Миг по-късно пуска водата в тоалетната и от чешмата. После се втурва обратно в стаята и започва да се суети напред-назад и да събира дрехите си от пода.

— Марлена, чакай — казвам и се надигам.

— Не мога. Имам представление — отвръща тя, нахлузвайки чорапите си.

Заставам зад нея и обхващам раменете й с ръце.

— Марлена, моля те.

Тя спира и бавно се обръща към мен. Поглежда първо към гърдите ми, а после надолу към пода.

Взирам се в нея с чувството, че езикът ми неочаквано се е завързал.

— Снощи каза: „Нуждая се от теб“. Изобщо не спомена думата любов, така че знам само какво аз изпитвам — преглъщам мъчително, поглеждайки към косата й. — Обичам те, Марлена. Обичам те с цялото си сърце и искам да бъда с теб.

Тя продължава да гледа към пода.

— Марлена?

Тя повдига глава и виждам, че очите й са насълзени.

— И аз те обичам — прошепва тя. — Мисля, че те обикнах още в мига, в който те видях. Но нима не разбираш? Омъжена съм за Август.

— Можем да уредим това.

— Но…

— Но нищо. Искам да бъда с теб. Ако и ти искаш това, ще намерим начин.

Следва продължително мълчание.

— Искам го повече от всичко на света — най-после изрича тя.

Вземам лицето й в дланите си и я целувам.

— Ще трябва да напуснем шоуто — избърсвам сълзите й с палци.

Тя кимва и подсмърква.

— Но не и преди Провидънс.

— Защо точно там?

— Защото там ще ни чака синът на Кемъл. Ще го заведе вкъщи.

— Не може ли Уолтър да се грижи за него, докато стигнат там?

Затварям очи и опирам чело до нейното.

— Нещата са малко по-сложни.

— Защо?

— Чичо Ал ме повика вчера. Иска да те убедя да се върнеш при Август. Заплаши ме.

— Е, разбира се, че те е заплашил, нали е чичо Ал.

— Не, друго имам предвид. Заплаши ме, че ще изхвърли Уолтър и Кемъл на червена светлина .

— О, това са празни приказки — успокоява ме тя. — Не му обръщай внимание. Никога не е изхвърлял никого на червена светлина .

— Кой го казва? Август ли? Или чичо Ал?

Тя ми отправя стреснат поглед.

— Спомняш ли си, когато началникът на гарата се появи във влака в Девънпорт? — питам я. — Предишната нощ бяха изчезнали шестима мъже от Летящия ескадрон.

Тя се намръщва.

— Мислех, че е дошъл, защото някой се опитва да създава неприятности на чичо Ал.

— Не, дойде, защото половин дузина мъже бяха изхвърлени от влака на червена светлина . Кемъл е трябвало да бъде сред тях.

За миг Марлена само се взира в мен, а после скрива лице в дланите си.

— Мили боже. Мили боже. Каква глупачка съм била.

— Не си глупачка. Съвсем не. Трудно е човек да проумее как е възможно такова зло — отвръщам и я вземам в обятията си.

Тя притиска лице към гърдите ми.

— О, Якоб, какво ще правим?

— Не знам — отвръщам, галейки я по косата. — Ще измислим нещо, но трябва да бъдем много, много внимателни.

Завръщаме се в цирка поотделно, незабелязано. Докато вървим натам, нося куфара й, а когато наближаваме, го взема тя и аз я гледам как пресича терена и изчезва в палатката си. Изчаквам няколко минути в случай че Август се окаже вътре. Когато няма никакви знаци за присъствието му, се връщам във вагона с цирковите животни.

— Значи котаракът се завърна — посреща ме Уолтър, като бута куфарите срещу стената, за да закрие Кемъл. Старецът лежи със затворени очи и отворена уста и хърка. Уолтър трябва да го е оставил здравата да се насмуче.

— Не е нужно да го правиш повече — обявявам.

Уолтър се изправя.

— Какво?

— Вече няма нужда да криеш Кемъл.

Той ме гледа изумен.

— За какво, по дяволите, говориш?

Сядам на постелката. Куини се приближава, размахала опашка, и аз я почесвам по главата. В отговор тя започва да ме души радостно.

— Якоб, какво става?

Когато му разказвам, изразът на лицето му се променя от шокиран към ужасен и после към невярващ.