Сара Груън - Вода за слонове

Вечерта Марлена прикрива почернялото си око със силна пудра и изпълнява номера си с конете. Щетите по лицето на Август обаче не могат да бъдат маскирани така лесно, така че номерът със слона се отлага, докато ръководителят на представлението отново не заприлича на човек. Зрителите, които през последните седмици са видели безброй плакати на Роузи, покатерена на топката си, са извънредно недоволни, когато представлението свършва и те разбират, че огромното животно, което с такава радост е приемало бонбони, пуканки и ядки в палатката с менажерията, изобщо няма да се появи в шатрата за представления. Не един и двама мъже започват да си искат парите обратно, но ги избутват настрани, за да ги успокоят умиротворителите, преди да са имали време да стигнат по-далеч в тази посока на мислене.

Няколко дни по-късно шапката с розови пайети отново се появява старателно зашита с розови конци и Роузи изглежда неотразима, докато очарова тълпата, събрала се в менажерията. Все още обаче не излиза на сцената и след всяко представление има оплаквания.

Животът продължава привидно нормализиран. Сутрин изпълнявам задълженията си и когато зрителите влизат, се оттеглям в задния край на менажерията. Според чичо Ал физиономиите като смачкани изгнили домати не са най-добрите рекламни лица на шоуто и не мога да го виня за това. Преди да започне да се подобрява, видът на раните ми значително се влошава, и когато подутината спада, разбирам, че носът ми ще си остане крив за цял живот.

Ако не смятаме храненията, може да се каже, че изобщо не виждаме Август. Чичо Ал го е преместил на масата на Ърл, но след като става ясно, че единственото, което той възнамерява да прави, е да седи, да се мръщи и да се взира в Марлена, получава заповед да се храни във вагон-ресторанта заедно с чичо Ал, и в крайна сметка става така, че три пъти на ден аз и Марлена седим един срещу друг, странно усамотени в най-претъпканото място в цялото шоу.

Чичо Ал се опитва да спазва своята част от споразумението, признавам му го. Но Август вече не се поддава на какъвто и да било контрол. В деня, след като го изхвърлят от готварницата, Марлена се обръща и го вижда да се привежда зад брезента на една палатка. Един час по-късно той се приближава до нея по главната алея, пада на колене и прегръща краката й. Когато тя се опитва да се освободи, той я събаря на тревата и я затиска там, опитвайки се да нахлузи халката й обратно на пръста, като я залива едновременно с молби и заплахи.

Уолтър хуква към менажерията да ме намери, но когато стигам дотам, Ърл вече е издърпал Август настрана. Побеснял, се устремявам към специалния вагон.

Когато разказвам на чичо Ал как избликът на Август ни е върнал в самото начало, той дава израз на раздразнението си, като разбива една гарафа в стената.

Август изчезва за цели три дни, а чичо Ал отново започва да стоварва бастуна си по намиращите се наблизо глави.

Август не е единственият, обсебен от мисълта за Марлена. Нощ след нощ лежа на конския си чул и я желая така силно, че изпитвам болка. Част от мен се моли тя да дойде при мен, но само част, защото знам, че е твърде опасно. Аз също не мога да отида при нея, защото тя спи във вагона на момичетата с едно от конферансиетата.

За шест дни успяваме да се любим два пъти, приведени зад стените на палатките, вкопчени отчаяно един в друг, смъквайки надолу дрехите си, защото нямаме време да ги събличаме. Тръгвам си от тези срещи едновременно изтощен и зареден с енергия, отчаян и обнадежден. През останалото време в готварницата се държим преднамерено официално един към друг. Така грижливо поддържаме фасадата, че макар никой да не може да чуе разговорите ни, говорим така, като че ли на масата ни има някого. И въпреки това се чудя дали отношенията ни не са известни на всички. Струва ми се, че връзките между нас са материални и се забелязват с просто око.

В нощта след третата ни неочаквана и забързана среща, докато нейният вкус все още изгаря устните ми, сънувам необикновено жив сън. Влакът е спрял в гората по причина, която не мога да разбера, защото е нощ и никой не мърда. Отвън се чува вой, настойчив и тревожен. Слизам от влака и следвам шума до ръба на стръмен насип. На дъното на една клисура Куини се бори с язовец, увиснал на крака й. Извиквам името й, като отчаяно оглеждам насипа, за да разбера как да се спусна долу. Сграбчвам един покрит с кал клон и се вкопчвам в него, докато се опитвам да се спусна в клисурата, но калта се изплъзва изпод пръстите ми и трябва да се изкатеря обратно.