Сара Груън - Вода за слонове

Междувременно Куини се е изтръгнала от хватката на язовеца и започва да драпа нагоре по възвишението. Вземам я на ръце и проверявам дали има някакви рани. Невероятно, но факт: оказва се невредима. Вдигам я под мишница и се отправям към вагона с животните, за да видя, че вратата му е препречена от алигатор, дълъг над два метра. Устремявам се към следващия вагон, но алигаторът също се обръща и се повлича покрай влака, разтворил тъпата си зъбата муцуна в широка усмивка. Извръщам се ужасен само за да видя, че от другата ми страна се приближава втори огромен алигатор.

Зад нас се разнасят шумове от скърцане на листа и чупене на вейки. Обръщам се и виждам, че язовецът се е изкачил по насипа и се е умножил многократно.

Зад нас — стена от язовци. Пред нас — дузина алигатори.

Събуждам се, облян в студена пот.

Положението става все по-неудържимо и аз го знам.

В Пофкипси неочаквано минава полицейска проверка и в резултат стените, издигнати от разликата в социалния статус на хората в шоуто, са сринати: работници, артисти и шефове ридаят дружно, оплаквайки скоча, виното, прекрасното канадско уиски, бирата, джина — всички тези контрабандни спиртни питиета, разбити в чакъла от въоръжени мъже с кисели физиономии. Вкупом гледаме как алкохолът попива между камъните и в недрата на земята, която не е направила нищо, за да заслужи цялото това съкровище.

А после ни прогонват от града.

В Хартфорд неколцина зрители изказват сериозни възражения срещу това, че Роузи не участва в представлението, както и срещу продължаващото присъствие на плаката на Прекрасната Лусинда въпреки злополучното й отсъствие. Умиротворителите не са достатъчно бързи и за нула време вагонът за билети се оказва обсаден от куп недоволни мъже, които настояват да им върнем парите. Притиснат между полицията, която се приближава от едната страна, и жителите на града от другата, чичо Ал е принуден да върне на зрителите парите от днешните постъпления.

След което ни прогонват от града.

Следващият ден е ден за заплата, така че работещите в „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ се строяват в редица пред червения вагон за билети. Настроението на общите работници е лошо, защото усещат накъде духа вятърът. Първият, който се приближава до червения вагон, е работник и когато си тръгва с празни ръце, редицата избухва в приглушени гневни проклятия. Останалите работници си тръгват с гневни думи и ругатни и в колоната остават само артистите и разните шефове. Няколко минути по-късно се понася нова вълна от сърдит шепот, този път примесена с изненада. За първи път в историята на този цирк няма пари за артистите. Единствено шефовете си получават заплатите.

Уолтър е бесен.

— Какво е това, майната му? — изкрещява той, когато влиза във вагона с животните, захвърля шапката си в един ъгъл и после се свлича на постелката.

Кемъл изхлипва от леглото. След полицейската проверка той прекарва цялото си време или като гледа в стената, или като плаче. Говори само когато се опитваме да го нахраним или измием и дори тогава го прави просто за да ни умолява отново и отново да не го водим при сина му. С Уолтър се редуваме да го успокояваме с думи за семейството и прошката, но и двамата имаме лошо предчувствие. Какъвто и да е бил, когато е напуснал семейството си, сега той е сто пъти по-зле, осакатен невъзвратимо и вероятно дори без най-нищожната частица от предишната си същност. А ако близките му не са склонни да простят, как щеше да живее той, ако остане съвсем безпомощен в ръцете им?

— Успокой се, Уолтър — вдигам поглед. Седнал съм на конския си чул в ъгъла и съм зает да отпъждам мухите, които ме измъчват цяла сутрин с постоянното си прелитане от един струпей на друг.

— Не, ти спри с шибаното си успокоение. Аз съм артист. Артист! А на артистите им плащат! — крясва Уолтър, като се удря в гърдите. Изхлузва едната си обувка и я удря в стената. За миг остава загледан в нея, след което смъква и другата и я запраща в ъгъла. Тя се приземява върху шапката му. Уолтър стоварва юмрук върху одеялото под себе си, а Куини изпълзява иззад редицата куфари, зад които доскоро криехме Кемъл.

— Няма да продължи дълго — продължавам. — Трябва само да издържиш още няколко дни.

— Така ли? И защо?

— Защото тогава ще приберат Кемъл — от леглото долита проточено ридание, — а ние ще се махнем оттук, по дяволите.

— Така ли? И какво, мамка му, ще правим после? Успя ли най-после да го измислиш?