Сара Груън - Вода за слонове

Надигам се на крака и се оглеждам наоколо за Марлена. Тя преминава покрай мен толкова бързо, че виждам само едно розово петно.

— Марлена!

В далечината Август вече е започнал да налага Роузи. Тя надава ревове и писъци, мята глава напред-назад и се дърпа от него, но той е като автомат — вдига онзи проклет бастун и го стоварва върху й, насочил острия връх надолу, отново и отново. Когато Марлена стига до тях, той се извръща към нея. Бастунът пада на земята. Той се взира в нея с неистова напрегнатост, съвсем забравил за Роузи. Познавам този поглед.

Втурвам се напред, но само след няколко крачки краката ми се подгъват и се озовавам проснат по лице на земята, нечие коляно притиска бузата ми, а една от ръцете ми е извита зад гърба.

— Махни се от мен, по дяволите! — крясвам, опитвайки се да се освободя. — Какво ти става? Пусни ме!

— Просто млъкни — изрича гласът на Блеки отгоре. — Никъде няма да ходиш.

Август се привежда и се изправя, преметнал Марлена през рамото си. Тя го блъска с юмруци по гърба, рита го и не спира да крещи. Почти успява да се плъзне надолу по гърба му, но той просто я подпира, избутва я отново нагоре и продължава да върви.

— Марлена! Марлена! — изревавам и подновявам усилията си да се освободя.

Изплъзвам се изпод коляното на Блеки и почти съм успял да се изправя на крака, когато нещо се стоварва отзад на тила ми. Умът и очите ми се обръщат в орбитите си. Виждам бели и черни искрици и си мисля, че може и да съм оглушал. След миг зрението ми започва да се възвръща. Появяват се лица, движат се усти, но единственото, което чувам, е оглушително жужене. Полюшвам се на колене, мъча се да си спомня кой, какво и къде, но сега земята се надига насреща ми с оглушителен писък. Не мога да я спра, затова събирам сили за сблъсъка, но се оказва, че не е необходимо, защото тъмнината ме поглъща, преди да ме е ударила земята.

— Шшш, не мърдай.

Не мърдам, при все че главата ми се поклаща настрани и назад, нагоре-надолу в ритъм с движението на влака. Писъкът на машината ми се струва далечен, изпълнен с тъга звук, който незнайно как успява да си пробие път през упоритото бръмчене в ушите ми. Струва ми се, че тялото ми се е превърнало в дрипа.

Нещо студено и мокро се допира болезнено до челото ми. Отварям очи и виждам цял калейдоскоп от променящи се цветове и форми. Четири ръце, които виждам някак замъглено, докосват лицето ми и после се сливат в една-единствена, странно малка ръка. Прилошава ми, устните ми се разтварят. Обръщам глава настрана, но от устата ми не излиза нищо.

— Не си отваряй очите — казва Уолтър. — Просто лежи, без да мърдаш.

— Хрр! — изхриптявам. Оставям главата ми да се наклони настрана и платът пада от нея. Миг по-късно отново е там.

— Здравата са те праснали. Радвам се, че се върна.

— Свестява ли се? — пита Кемъл. — Ей, Якоб, още ли си с нас?

Чувствам се, като че ли излизам от дълбока мина и ми трябва малко време, за да се ориентирам в новата си ситуация. Изглежда, лежа на постелката. Влакът вече е тръгнал. Но как съм се озовал тук и защо бях заспал?

Марлена!

Очите ми изведнъж се отварят. Опитвам се да се надигна.

— Не ти ли казах да лежиш мирно? — сгълчава ме Уолтър.

— Марлена! Къде е Марлена? — изпъшквам, падайки обратно на възглавницата. Мозъкът ми се върти в главата с такава сила, та си мисля, че се е повредил при удара. Положението е по-лошо, когато очите ми се отворени, затова ги затварям отново. Всички визуални дразнители изчезват и в резултат черната дупка в главата ми ми се струва по-голяма от самата глава, като че ли черепната ми кухина се е обърнала с вътрешността навън.

Уолтър е на колене до постелката ми. Отмества парцала от челото ми, топва го във вода и после изстисква излишната течност. Водата започва да капе обратно в купата — чист, ясен звук, познато шумолене. Бръмченето в ушите ми започва да отслабва, заменено от туптяща болка, която се мести от ухо на ухо около задната част на черепа ми.

Уолтър поставя парцала обратно върху лицето ми и избърсва челото, бузите и брадичката ми. Охлаждането кара кожата ми да изтръпне, което пък ми помага да се концентрирам върху нещата, които се случват извън главата ми.

— Къде е тя? Той нарани ли я?

— Не знам.

Отново отварям очи и светът стремително се завърта пред погледа ми. С огромно усилие успявам да се изправя на лакът и този път Уолтър не ме бутва обратно. Вместо това се навежда и надниква в очите ми.

— Майната му. Едната ти зеница е по-голяма от другата. Да ти дам ли да пийнеш нещо?