Сара Груън - Вода за слонове

Докато завъртам облата й топка, се чува високо щракване. Замръзвам, но не я връщам в първоначалното й положение, защото искам да видя дали отвътре са ме чули. След няколко секунди продължавам да я обръщам и бутвам вратата навътре.

Оставям я отворена, защото се боя, че може да го събудя, ако я затворя.

Ако лежи по гръб, един-единствен прорез в трахеята ще го довърши. Ако е по корем или лежи настрани, ще забия ножа странично и ще се постарая острието да мине през трахеята. И в единия, и в другия случай ще го промуша в шията. Не мога да си позволя никаква засечка, защото раната трябва да е достатъчно дълбока, та кръвта му да изтече бързо, преди да има време да извика.

Промъквам се към спалнята, стиснал ножа в ръка. Кадифената завеса е спусната. Улавям края й, придърпвам го към себе си и надниквам. Когато виждам, че е сам, въздъхвам с облекчение. Тя е в безопасност, навярно спи във вагона на момичетата. Всъщност сигурно съм пропълзял точно над нея на път за насам.

Безшумно се плъзвам вътре и се спирам пред леглото. Той спи от страната по-близо до мен, оставил място за липсващата Марлена. Завесите на прозорците са завързани и лунната светлина се промъква между дърветата и влиза в помещението, като последователно осветява и скрива лицето му.

Поглеждам към него. Облечен е в раирана пижама и изглежда съвсем спокоен. Прилича на дете. Тъмната му коса е разрошена, а ъгълчето на устата му се свива и разпуска в усмивка. Сънува. Внезапно се размърдва, премлясква с устни и се превърта от гръб на една страна. После посяга към частта от леглото, в която би трябвало да спи Марлена, и потупва празното място няколко пъти едно след друго. Потупванията му се изкачват все по-нагоре, докато достигат възглавницата й. Той я хваща и я притиска до гърдите си, прегръща я, заравя лице в нея.

Издигам ножа с две ръце и задържам върха му на половин метър над гърлото на Август. Трябва да го направя с едно-единствено точно попадение. Нагласям ъгъла на острието за възможно най-силен страничен удар. Линията на дърветата отвън свършва и лунната светлина се плисва върху острието. То засиява, разпръсквайки наоколо малки късчета блясък, докато нагласявам ъгъла. Август отново се раздвижва, изхърква и рязко се обръща по гръб. Лявата му ръка увисва от ръба на леглото и спира само на сантиметри от бедрото ми. Ножът все така блести, улавя и разпръсква светлината. Но движението му вече не се дължи на моите приготовления за удара, а на силата, с която треперят ръцете ми. Устата на Август се отваря и той си поема дъх с ужасно ръмжене и облизване на устни. Ръката до бедрото ми е съвсем отпусната. Пръстите на другата му ръка шават напред-назад.

Навеждам се над него и внимателно поставям ножа на възглавницата на Марлена. Наблюдавам го още няколко секунди и после си тръгвам.

Без прилива на адреналин в кръвта ми отново ми се струва, че главата ми е по-голяма от тялото. Вървя, препъвайки се, по коридорите, докато достигам края на вагоните с купета.

Трябва да реша какво да правя. Трябва или отново да се покатеря на покрива, или да продължа през специалния вагон, където съществува немалка вероятност някой да е все още буден и да играе на комар, и после да мина през всички спални вагони, след което така или иначе пак ще бъда принуден да се покатеря на покрива, за да се добера до вагона за животните. И тъй, решавам да предприема изкачването сега, а не по-късно.

Задачата се оказва почти непосилна. Главата ми тупти с ужасни, тежки удари, едва успявам да пазя равновесие. Покатервам се на парапета на една платформа и незнайно как успявам да стигна до покрива. Веднъж издрапал дотам, лягам върху гредата и оставам така цели десет минути, преди да събера сили да запълзя напред. На края на вагона правя втора почивка, проснат между напречните греди. Изцеден съм до капка. Не знам как ще успея да продължа да се придвижвам, но трябва да го направя, защото заспя ли тук, ще падна още при първия завой.

Бръмченето се завръща, а очите ми започват да се въртят на всички страни. Четири пъти се каня да прескоча огромната дупка, зейнала между двата вагона, и всеки път съм сигурен, че няма да успея. На петия почти не успявам. Ръцете ми улучват тънките стоманени връзки, но ръбът на вагона се забива в корема ми. Увисвам на ръце зашеметен, така уморен, че в един миг ми минава мисълта колко по-лесно ще е, ако просто се пусна. Навярно така се чувстват удавниците в последните няколко секунди, когато най-после се отказват да се борят и се отпускат в прегръдката на водата. Само че мен не ме очаква прегръдката на водата, а кошмарно разкъсване на части.