Сара Груън - Вода за слонове

Най-после се унася. Уолтър отива да му хвърли още един поглед, преди да угаси лампата и двамата с Куини да се настанят на конския чул в ъгъла. Няколко минути по-късно Уолтър вече хърка.

Надигам се внимателно, като грижливо пазя равновесие във всеки един момент от всяко едно движение. Когато успешно ставам от леглото, правя неуверена крачка напред. Все още съм замаян, но като че ли мога да пазя равновесие. Правя няколко стъпки една след друга и когато нито залитам, нито падам, прекосявам разстоянието до другия край на стаята, където се намира куфарът.

Шест минути по-късно се придвижвам по покрива на вагона с животните на длани и колене. Между зъбите си стискам ножа на Уолтър.

Това, което от вътрешността на влака звучи като леко потракване, отвън е оглушително трещене. Вагоните се накланят настрани и подскачат, когато взимаме един завой, и аз спирам, стиснал гредата на покрива, докато отново не излизаме на прав участък.

Когато достигам до края на вагона, оставам неподвижен и претеглям възможностите си. На теория бих могъл да сляза по стълбичката, да скоча на платформата и да прекося всички вагони поред, докато не стигна до този, който търся. Но не мога да рискувам някой да ме види.

Тъй. И тъй.

Стоя прав, все още стиснал ножа между зъбите си. Краката ми са разкрачени, коленете присвити, ръцете ми се движат напред-назад, за да запазя равновесие, като на въжеиграч.

Разстоянието между този вагон и следващия изглежда огромно — грамадна празнина, под която зее вечността. Набирам смелост, притискайки език към студения метал на ножа. После скачам, напрягам всеки мускул в тялото си, за да изхвърля тежестта си колкото се може по-напред във въздуха. Размахвам диво ръце и крака, подготвяйки се да се хвана за нещо, каквото и да е, в случай че падна.

Стоварвам се върху съседния вагон. Вкопчвам се в гредата на покрива, дишам повърхностно като куче покрай двете страни на острието. От ъгълчетата на устата ми закапва нещо топло. Все още коленичил върху релсата, изваждам ножа от устата си и облизвам кръвта от устните си. После го пъхвам обратно, внимателно свил устни, за да не ги порежа отново.

Изминавам по този начин пет вагона. При всеки следващ скок се приземявам все по-лесно, все по-леко. На шестия се налага да си напомня, че трябва да бъда предпазлив.

Когато достигам специалния вагон, сядам на покрива и се замислям. Всеки мускул ме боли, главата ми се цепи и не мога да си поема дъх.

Влакът подскача на поредния завой и аз впивам ръце в гредата, като хвърлям поглед към локомотива. Заобикаляме един горист хълм и сме се устремили право към някакъв мост. Доколкото мога да видя, мостът се спуска до един скалист речен бряг двайсет метра по-надолу. Влакът отново се разтриса и аз вземам решение. Останалата част от пътуването ми към вагон 48 ще бъде през вътрешността на влака.

Все още здраво стиснал ножа между зъбите си, се отблъсквам от ръба на покрива. Вагоните, в които спят артистите и шефовете, са свързани един с друг с метални свръзки, така че трябва само да се уверя, че ще се приземя точно там. Влакът се разлюлява за пореден път тъкмо когато съм увиснал на ръце и краката ми се понасят настрани към стената на вагона. Вкопчвам ръцете си отчаяно в опората им и усещам как потните ми пръсти се плъзгат надолу по метала.

Когато влакът отново се изправя, рухвам върху съединителя. Платформата е снабдена с парапет и за миг се облягам на него, за да се съвзема. С болезнено туптящи, треперещи пръсти измъквам часовника от джоба си. Почти три сутринта е. Едва ли ще се сблъскам с някого по коридорите, но все пак предпазливостта не е излишна.

Не знам какво да правя с ножа. Прекалено е дълъг, за да се побере в джоба ми, и прекалено остър, за да го мушна под колана си. Най-после го увивам в якето си и го пъхвам под мишница. След това прокарвам пръсти през косата си, избърсвам кръвта от устните си и отварям вратата.

Коридорът е празен, осветен от лунните лъчи, идващи през прозореца. Оставам на мястото си достатъчно дълго, за да хвърля поглед навън. Сега сме на моста. Очевидно съм подценил височината му — в момента висим на около четирийсет метра над каменистия речен бряг, а пред прозореца няма нищо, абсолютно нищо. Влакът се полюшва, а аз изпитвам задоволство, че вече не съм на покрива.

Скоро се озовавам пред вратата на купе номер 3. Развивам ножа и го оставям на пода, за да облека наново якето. После го вдигам и оставам загледан в дръжката на вратата за още един миг.