Сара Груън - Вода за слонове

— Кучи син! — крещя и посягам надолу да го сграбча за врата. — Как можа? Как можа?

Ърл скача от мястото си за спане, хваща ръцете ми и ги притиска на една страна.

— Кой… почакай, Якоб. Успокой се. Какво става?

— Знаеш добре за какво говоря! — изтърсвам, започвам да извивам ръце напред-назад и се изтръгвам от хватката му. Отново се хвърлям към него, но преди да го стигна, той отново ме задържа на една ръка разстояние.

— Как си могъл да го направиш? — по лицето ми се стичат сълзи. — Как можа? Ти беше приятел на Кемъл! И какво, по дяволите, ти беше направил Уолтър?

Ърл побледнява и замръзва на мястото си, все още обвил ръце около китките ми. На лицето му се изписва толкова неподправен шок, че ме кара да престана с усилията си да се освободя и отново да го нападна.

Гледаме се с ужас. Секундите текат. През останалите мъже във вагона преминава шепот на луда паника.

Ърл ме пуска и казва:

— Ела с мен.

Слизаме от влака и когато се отдалечаваме на десетина метра, той се обръща към мен.

— Значи са изчезнали?

Взирам се в лицето му с надеждата да прочета там някакви отговори, но не виждам нито един.

— Да.

Ърл рязко си поема дъх. Очите му се затварят и за миг ми минава мисълта, че може да заплаче.

— Да не би да ми казваш, че нищо не си знаел? — питам.

— Не, по дяволите! За какъв ме вземаш? Никога не бих направил нещо подобно. Майната му. По дяволите! Клетият старец! Я чакай малко… — внезапно ме приковава с очи. — А ти къде беше?

— На друго място — отвръщам.

За миг Ърл продължава да ме гледа и после навежда очи към земята. Слага ръце на кръста си и въздъхва, клатейки глава в размисъл.

— Добре — произнася най-сетне. — Ще разбера колко още нещастни копелета са били изхвърлени тази нощ, но ще ти кажа едно: артистите не ги изхвърлят от влака, нито дори най-нископоставените. Ако са изхвърлили Уолтър, това означава, че са търсели теб. На твое място щях да си тръгна още сега, без дори да отправя прощален поглед през рамо.

— Ами ако не мога?

Той рязко вдига поглед. Челюстта му се мести от една страна на друга. Изучава лицето ми много дълго време.

— През деня ще си в безопасност — изрича най-после. — Ако довечера пак се качиш на този влак, не припарвай до онзи вагон. Движи се около общите вагони и лягай да спиш под платформите. Не се оставяй да те хванат и постоянно бъди нащрек. И направи това шоу на пух и прах веднага щом можеш.

— Ще го направя, повярвай ми. Но първо трябва да уредя някои неща.

Ърл ме удостоява с последен продължителен поглед.

— Ще се опитам да те намеря по-късно — въздъхва той и се отправя към готварницата, където мъжете от Летящия ескадрон се събират на малки групички с уплашени лица и тревожно стрелкащи се във всички посоки очи.

Оказва се, че освен Кемъл и Уолтър са изчезнали още осем души — трима от основния влак, а останалите от Летящия ескадрон, което означава, че Блеки и неговите хора са се разделили на групи и всяка е нападнала различна част от влака. При положение че циркът е на ръба на банкрута, работниците по всяка вероятност пак щяха да бъдат изхвърлени, но не и от мост. Това бе предназначено за мен.

През ума ми минава мисълта, че съвестта ми ме спря да не убия Август в същия миг, в който някой е изпълнявал нареждането му да убие мен.

Питам се как ли се е почувствал, когато се е събудил и е видял ножа. Надявам се да разбира, че докато първоначално го бях оставил там в знак на заплаха, сега заплахата се е превърнала в обещание. Дължа го на всеки един от мъжете, които бяха изхвърлени на червена светлина.

Цяла сутрин се промъквам крадешком насам-натам с отчаяната надежда да зърна Марлена. Нея обаче я няма никъде.

Чичо Ал обикаля наоколо в панталоните си на черни и бели карета и яркочервената жилетка, удряйки по главата всички, които не са успели да се отдръпнат навреме от пътя му. В един момент ме забелязва и застива на мястото си. Гледаме се право в очите, разделени от седемдесет метра разстояние помежду ни. Не откъсвам поглед от него, опитвайки се чрез очите си да изразя цялата си омраза. След няколко мига устните му се извиват в студена усмивка. После изведнъж се обръща рязко надясно и продължава по пътя си с вечната група блюдолизци по петите си.

Гледам от разстояние как знамето се издига над готварницата, когато става време за обед. Марлена е там, облечена в делнични дрехи и строена за храна. Очите й неспирно преброждат тълпата; знам, че търси мен, и се надявам да е разбрала, че съм добре. Почти веднага след като сяда на масата, отнякъде изниква Август и сяда срещу нея. Не си е взел никаква храна. Казва й нещо, а после посяга и я хваща за китката. Тя се отдръпва назад и разлива кафето си. Около тях хората се обръщат да гледат. Той я пуска и се надига толкова бързо, че пейката му се преобръща и пада на тревата. После изфучава вън от помещението. Веднага щом изчезва от погледа ми, се втурвам към готварницата.