Сара Груън - Вода за слонове

Грейди застива на мястото си, все още наведен над сандвича си.

Оглеждам се наоколо. Никой не помръдва дори на косъм — всички очи са вперени в голямата палатка. Няколко стръкчета сено се реят из праха наоколо.

— Какво е това? Какво става? — питам.

— Шшт! — изсъсква Грейди.

Оркестърът отново започва да свири, този път „Звезди и тигри завинаги“.

— О, Исусе Христе! Майната му! — Грейди захвърля сандвича си на масата и скача, преобръщайки пейката.

— Какво? Какво става?

— Маршът на бедите! — виква той през рамо, докато се обръща и се впуска в бяг.

Всеки, който е свързан с шоуто, е хукнал към голямата шатра. Ставам от пейката и заставам зад нея поразен, без да разбирам нищо от случващото се. Обръщам се към готвача, който припряно смъква престилката си.

— Какво има предвид, по дяволите?

— Маршът на бедите — отвръща готвачът и изхлузва престилката през главата си. — Означава, че нещо се е объркало, и то много.

Някой ме блъсва по рамото, преминавайки покрай мен. Диамантения Джо.

— Якоб — менажерията! — крясва той. — Животните са на свобода! Върви, върви, върви!

Не става нужда да ми го повтаря два пъти. Докато се приближавам, изпод краката ми се надига ръмжене и ме хвърля в паника, защото не е обикновен шум. Това е движение — вибрацията, предизвикана от ударите на копита и лапи по твърдата земя. Земята започна да се тресе под краката ми.

Тичам към менажерията и после незабавно се хвърлям към най-близката стена на палатката, докато якът трополи гръмотевично покрай мен, а извитият му рог преминава само на сантиметри от гърдите ми. В раменете му се е вкопчила една хиена с разширени от ужас очи.

Пред погледа ми кипи жива маса от петна и ивици. Всички клетки са отворени, а средата на палатката представлява неясно кълбо. Когато се взирам в него, виждам части от шимпанзе, орангутан, лама, зебра, лъв, жираф, камила, хиена и кон. В действителност виждам не един, а много коне, включително и тези на Марлена, и всички те са полудели от ужас. Животни от всякакъв вид обикалят на зигзаг, тичат, крещят, люлеят се, галопират, сумтят и цвилят. Те са навсякъде, увиснали на въжетата и катерещи се по коловете, скрити под фургоните, притиснати до стените или плъзгащи се по центъра.

Очите ми обхождат палатката, търсейки Марлена, но вместо нея виждат как една пантера се провира през платното, което води до шатрата. Докато гъвкавото й черно тяло изчезва под чергилото, се подготвям за неизбежното. Преди да чуя звука, минаха няколко секунди, но накрая все пак го чух — един дълъг, ужасен писък, последван от друг, а после и от трети, и тогава цялата шатра сякаш избухна от чудовищния шум на човешки тела, които се опитваха да се махнат от пейките, да се измъкнат преди другите и да се спасят.

Моля те, господи, направи така, че да излязат през задния вход. Моля те, господи, не им позволявай да се опитат да минат оттук.

Зад кипящото море от животни мярвам двама мъже, които люлеят въжета и тласкат животните към все по-буйна паническа лудост. Единият е Бил. Той улавя погледа ми и го задържа за миг. После се промъква в голямата шатра заедно с другия. Мелодията отново се извисява още по-пронизително и замира и този път не се възобновява.

Очите ми обхождат палатката, отчаянието ми стига до ръба на лудостта. Къде си? Къде си? Къде си, по дяволите?

Пред погледа ми се мярват розови пайети. Главата ми рязко се извръща към тях. Когато виждам Марлена, застанала до Роузи, извиквам от облекчение.

Август стои пред тях — разбира се, че е там, къде другаде би могъл да бъде? Марлена е покрила устата си с ръце. Все още не ме е видяла, но Роузи ме е забелязала. Отправя ми дълъг, настойчив поглед и нещо в израза й ме кара да замръзна на мястото си. Август не забелязва нищо — той реве с пълно гърло, с почервеняло лице, размахва ръце и люлее бастуна си. Цилиндърът му лежи на сламата до него, спаднал, като че ли е бил пробит с крак.

Роузи изправя хобот, посягайки към нещо. Помежду ни профучава един жираф — дългият му врат се полюшва грациозно дори в паниката му — и когато отминава, виждам, че Роузи е измъкнала пръта си от земята. Държи го хлабаво, подпряла края му на твърдата земя. Веригата все още е привързана около крака й. Роузи ме поглежда озадачено. А после очите й се преместват към голия тил на Август.

— О, Исусе! — прошепвам, внезапно разбрал какво си е наумила. Залитам напред и отскачам встрани от хълбока на един преминаващ покрай мен кон. — Не го прави! Не го прави!